В последния брой на Banker Special – бр. 82 – не пропускайте пътеписа на Радослав Райков, посветен на курорта Ароза и на меката на сноубордистите – Флимс-Лаакс-Фалера. Публикуваме го без съкращения.
Сгушени под пухкавото одеяло от овча кожа и приспани от люлеенето на шейната, теглена от коне, ние се дивяхме на звездите в една от онези изключително ясни нощи, на които трудно можем да се насладим в града. На 2000 м. височина продължавахме да се изкачваме в абсолютната тишина наоколо, нарушавана единствено от дъха на конете, който образуваше огромни кълба пара, към Алпенблик – ресторант в
Швейцарските Алпи, точно над Ароза.
Това е курортът, където бяхме отседнали, за празнична вечеря с фондю и раклет (швейцарско ястие, приготвяно от едноименното полутвърдо сирене, произвеждано тук, в планината, което се разтопява и сервира с гарнитура от варени картофи, корнишони, маринован лук, шунка, колбаси…).
Ароза не е от популярните ризорти в страната на часовниците и тоблерона, вероятно поради нарочно налагания нискотехнологичен имидж, който привлича повече семействата с деца. Така те могат поне за миг да се откъснат от конзолните игри и MTV, тъй като за тях през деня са подготвени редица забавления. За да рекламира курорта като семеен, в миналото Ароза подписа договор за сътрудничество с Дисни.
Това включваше присъствието на някои от най-популярните му герои в курсовете на ски училището например или в занималните на хотелите.
Въпреки че официалното партньорство днес не е толкова видимо, някои елементи все още могат да се открият в програмата му, докато той се опитва да възвърне предишния си облик на класическа алпийска дестинация с акцент върху природата и дейностите на открито.
На един хвърлей от другата страна на планината се намира Флимс- Лаакс-Фалера, меката на сноубордистите, които остъргват ледниците с най-новите си дъски, докато от слушалките в ушите им отеква оглушителен рап. Курортът е рай за буйните млади глави между 20 и 30 години, които се хвалят, че Флимс–Лаакс фигурира в една от любимите им Xbox игри — и сега просто са дошли да проверят дали графиката е същата.
Ароза започва своята кариера в туризма като последно убежище за болните от туберкулоза в началото на ХХ век. И ако се вгледате внимателно в архитектурата на някои от най-големите му места за настаняване, строгите им правоъгълни форми и малките им прозорчета издават предишната им роля на санаториуми, което веднага ми припомни Томас Ман и великолепния му роман „Вълшебната планина“, в който току-
що дипломиралият се инженер Ханс Касторп попада в международния санаториум за туберкулозно болни „Бергхоф“ в швейцарските Алпи.
Но след като пеницилинът бива открит през 1928 г., за Ароза настъпват „мрачни дни“ и той бързо усеща новото си призвание като ски курорт. Артър Конан Дойл вече е публикувал в „The Strand” своя разказ за преживяването си върху два отрязъка от бряст, с които пресича Алпите от Давос до Ароза и става първият англичанин, документирал вълнението си от пистите. Вярно предсказва, че всяка зима хиляди британци ще се насочат към Швейцария за тази нова мания ските.
Днес Ароза е почти също толкова тих и спокоен, какъвто е бил и по времето на Конан Дойл. Със своите едва 60 км. обработени ски писти, спусканията са кратки. Тук-таме има осигурени предизвикателства за по-напредналите, но сноубордистите могат да разчитат единствено на скромен тематичен парк.
Затова лудите глави, с които бях дошъл, веднага излязоха от границите на Ароза и се отправиха към Вайсхорн, където са наистина добрите писти – дълги, стръмни, трудни, с безброй препятствия по тях. А най-храбрите се впуснаха в див фрийрайд, там, където изобщо нямаше писти.
Когато ти омръзне да ги гледаш, за такива като мен, дето не карат ски, също има „предизвикателства“: 70 км. поддържани туристически пътеки, виещи се покрай замръзнали езерца и потънали в пелерината на снега иглолистни гори, от който боровете изглеждат като сребърни свещници.
Поех по една от тях и скоро открих, че тукашните катерици (като една особено ефектна червенокожа (за да не кажа червенокоса) красавица) не спят и се щурат из снега в търсене на храна.
А аз винаги съм си представял, че неуморните пухкави гризачи цяло лято събират жълъди и лешници и през зимата са се настанили в малките си, уютни хралупи, подвили опашки под себе си върху купа ядки, за да им е по-меко, с едната лапа се почесват лениво по островърхите уши, а с другата държат огромна порцеланова чаша с горещо какао и си хапват по жълъдче-две за мезе…
Вероятно и аз вече се бях поддал на влиянието на Дисни и анимационните им филмчета, които изграждат подобни нелепи представи. Някои от пътеките отвеждат до върха на поредния хребет, където туристите се присъединяват към скиорите за обяд на слънчевата тераса на някоя хижа или чайна. На дървения дек обикновено има и шезлонги, със сгънато върху облегалката одеяло, където човек може да се излегне за слънчеви бани и да използва одеялото, ако му е необходимо.
И докато Ароза се съсредоточава (и цели да привлече) хора, които не карат ски и копнеят за тиха, идилична почивка, то Флимс-Лаакс-Фалера се старае да угоди на „хулиганите“ и „гамените“ или иначе казано целият е потънал в стабилен wi-fi сигнал, дори и на пистите, във френетичната енергия на 20-годишните.
Те сякаш нямат умора и купонясват до зори в дискотеките, пълни с дами в тесни дънки Miss Sixty и пиърсинг на пъпа и яки сноубордисти с татуировки и парашутни панталони, обръщащи бира след бира. А след 2 чáса и няколко ред була те отново са на черните писти или на най-големия халфпайп в Европа, рисувайки красиви фигури във въздуха на светлината на прожекторите.
Със своите 220 км. обработени ски писти, Флимс е почти три пъти по-голям от Ароза и това е разбираемо, тъй като де факто се състои от три селища – Флимс, Лаакс и Фалера, свързани помежду си с въжени линии, кабинкови и седалкови лифтове, разположени на северозападната граница на Граубюнден, единственият кантон, в който се говори четвъртият официален език в страната – ретророманският романш.
Фалера е най-високото и същевременно най-малко известното градче от трите, но и най-живописното. Кацнало е на склона на Крап Сон Жион, което в Ирландия може и да мине за планина, но тук, в Алпите, се смята просто за хребет. До него води тесен, лъкатушещ път, по чийто завои често ти се струва, че напускаш трасето, а в края му те посрещат единствено смесен магазин, три ресторанта и няколко ферми.
За съжаление старомодният, леко меланхоличен чар на Фалера е превзет от еднообразни ваканционни домове и апартаменти под наем.
Лаакс пък е комплекс от хотели и апартаменти под наем, само на хвърлей под Фалера, свързан чрез лифта, който води до върха.
Флимс, най-нискоразположеният в долината, се гордее с най-луксозните хотели и обширна мрежа от маршрути за ски бягане.
Но сноубордистите, както чуждите, така и нашите, не се интересуваха много нито от историята на Фалера, нито от красотата на Флимс. Те искаха екшън. И огромните пространства на курорта им го осигуряваха: фрийрайдинг, рапелинг, бекънтри, черен слалом, спускане с препятствия…
И сякаш всичко това не им бе достатъчно, защото решиха да отидат до двувърхата планина Вораб, където температурите падат до -20°С.
Заварихме група тийнейджъри, които очевидно нехаещи за студа, показаха на нашите фукльовци какво значи да владееш извънпистови техники, що е то фриистайл във фрийрайда, а бекънтрито им се видя тясно.
Инструкторите ги следяха отегчено и ги подтикваха да вземат да направят нещо ново. А ние замаяно гледахме сноубордистите, които един след друг излитаха във въздуха и описваха толкова сложни фигури, сякаш бяха излезли от книгите на Стивън Хокинг — цели поредици от уравнения заподскачаха пред очите ми, които те като че ли пресмятаха в движение, за да се завъртят във всички посоки, преди тежко да тупнат в снега, но винаги на краката си.
След малко моите хора махнаха с ръка и бързо се набутахме в една кабинка на лифта за обратно.
Но беше петък вечерта и някак си трябваше да повдигнем духа. Щом слънцето залезеше, хип-хопът и чил-аут сцените обсебваха заведенията.
Като Café No Name, което в 4 сутринта все още се пръскаше по шевовете. Половин час по-късно въжената линия спираше работа, но в 5 или 6 часа купонджийте просто се качваха на дъските си и се спускаха до града, почтително олюлявайки се.
Нощната автобусна линия Arena Nightliner обикаляше улиците на трите градчета и разкарваше гуляйджиите от едно заведение до друго. Най-популярното място днес е дискотеката в подземието на хотел Riders Palace, където двойка ди-джеи пускаха безкраен поток от поп и рок, и малко салца за настроение, а два огромни екрана прожектираха върху стените различни картини и фрази от песните. Тук никой не изглеждаше под 25, освен мен.
Музиката и светлинното шоу продължиха до 5 ч. и всички бяха разочаровани, че свърши „твърде рано“. Защото на никой не му се спеше.
Сънят за сноубордистите е ефимерно понятие, натикан някъде между снегът и партито (каквото и да е то). Защото утре слънцето отново ще изгрее и ние отново ще сме на пистите… независимо как е минала нощта и дали изобщо е минала. Алпите ни очакват! Амин!
