Днес, на 3 април, стават 30 години, откакто загубихме английския писател, драматург и критик Греъм Грийн. Живя 86 години като авантюрист, написа много шпионски романи. Редица световни литературни критици пишат анализи върху творчеството му. Ето с какво си струва да го запомним.
1. Герои, мразещи шпионажа
Греъм Грийн създава герои, които мразят шпионажа и приключенията, но се оказва, че винаги са замесени и в двете. Живеят в свят на постоянна политическа конфронтация и дълбоко презират така наречените държавни интереси, за които смятат, че са микс между спекулации и лъжи в приблизително равни пропорции.
Греъм Грийн завършва онзи „литературен институт“ – най-големият ковач на успешни писатели на ХХ век. Тази институция на няколко пъти си сменя името – знаят и като MI6, и като Британските тайни служби. Общият тираж на романите, написани от техни бивши или настоящи служители може да обгърне Земята. Но това е традиция – британското разузнаване отдавна е допринесло за развитието на изящната словесност: достатъчно е да си припомним за Кристофър Марлоу, поет и специален агент, с деликатна мисия в революционна Русия през XVI век. През втората половина на ХХ век се появяват и други успешни агенти-писатели като Джон Льо Каре и Фредерик Форсайт.
Но на техния фон, Греъм Грийн, който работи в MI6 само три години по време на Втората световна война, впечатлява с милионите си продадени копия и десетки холивудски адаптации. Освен това е авторът с най-голям брой номинации за Нобелова награда за литература. Вярно, не стана лауреат – книгите му били твърде детективски. Но те наложиха нов канон в жанра.
Неговите романи изглеждат политически и детективски, като светът на тайната полиция, на задкулисието, на безследно изчезващите, на бунтовническите лагери, на криптираните писма, на тайниците – всичко това при Грийн е лишено от мистериозност и привлекателност. В най-добрия случай изглежда безсмислено.
Героите на Грийн никога не приличат на свръхчовеци със суперсили и призвание. Обичайно са погребали романтичните си илюзии и много добре знаят, че зад всеки голям политически акт най-често се крие много малка или много голяма егоистична цел.
Героите на Греъм Грийн са странни, обеднели измамници, произхождащи от богати родове. Те крият доста успешно своите добродетели на воини и джентълмени не само от другите, но и от самите себе си. В решаващите мигове обаче се оказват герои – по правило, против собствената си воля. Дори в най-отчайващите случаи героят на Грийн не се опитва да спаси света: първо, изглежда нелепо, и второ – той е наясно, че вече е твърде късно за спасение. Вероятно заради това не е получил и Нобела, шегуват се литературни критици от Русия, като припомнят, че Йосиф Бродски е носител на престижната награда и защитава тезата, че отделният човек винаги може да бъде спасен.
2. Професиите на героите
В професиите на главните герои в романите на Грийн винаги има нещо „сбъркано“. Работата им служи за камуфлаж и не е нищо специално. Търговецът на прахосмукачки в романа „Нашият човек в Хавана“, например, се занимава с това от немай къде и погрешка се превръща в таен агент.
Един от малкото герои на Грийн, за когото професията е наистина призвание, е свещеникът в „Сила и слава“ – това е първата книга, която донася на писателя огромен успех. Но и тук го има фактора „сбърканост“ – свещеникът се занимава със забранени неща и плаща за това с живота си, а призванието му е по-скоро бреме.
3. Място на развитие на действието
Най-често героите на Грийн действат на територията на чужда държава, където се готви преврат, има гражданска война, революция. Самият писател пътува през целия си живот – и преди „стажа“ си в МИ6, и по време, и след него. Целта на пътуванията му са екзотични и бурни места като Мексико, Либерия, Хаити, Виетнам, Сиера Леоне. Дори и героите му да заживяват във въпросните държави за по-дълго време, това е временно убежище. Средата е заплашителна – във всеки момент от някой ъгъл може да изскочи нещо страховито – то може да е скрито в усмивката на полицай, в неочаквано спечелен кекс от лотария или странно телефонно обаждане.
4. Отношение към войната
На тези чужди места, където героите му са принудени да живеят, винаги има борба за власт –разгарят се конфликти – граждански, колониални, расови. Грийн изповядва леви възгледи, но зад всяка идеология вижда неясен политически план, който може да унищожи всеки човек, независимо от убежденията му и позициите. В политическите му романи основният лайтмотив е, че под всеки навес се крият въоръжени отряди и всеки стреля срещу всеки. Страхът е неизбежна част от сюжета.
Както вече стана ясно, героите на Грийн не се стремят да бъдат свръхчовеци. И ако агентът 007, който е създаден в „конкурентния отдел“ (Ян Флеминг е от военноморско разузнаване, а не от MI6), пие водка с мартини и сода с уиски, като тонизиращ протеинов коктейл, то героите на Грийн са доста скучни – пият, но не за да изострят сетивата си, а да ги притъпят. Независимо от всичко, те са лишени от чувството на страх от смъртта. Изпитват някакво странно безразличие към живота, който смятат за изживян. Кога са успели да го направят, остава мистерия.
5. Страхът за жената
Единственият светъл лъч в безразличието на героите на Грийн към живота е отношението към жените. В романите на Грийн „жена“ и „страх“ са синоними – те се страхуват да не й се случи нещо, постоянно се притесняват да не я загубят. Накрая читателят започва да чете книгата, усещайки колко му е симпатичен героят и започва съвсем истински да се притеснява да не го убият.
6. Темата за предателството
В разказите на Греъм Грийн предателството е най-често срещаният грях, но той е и най-опрощаваният. Принципът „всеки срещу всеки и само аз – за мене си“ не предполага лоялност. Но не предателството е най-опасно, а фанатичните убеждения. Именно заради тях, а не поради съперничеството за сърцето на някоя красавица, главният герой Томас Фаулър в „Тихият американец“ предава американския си приятел, примамвайки го в капан, където го очакват от другия политически лагер.
7. Темата за пороците и добродетелите
Грийн сякаш се е уморил от свръхчовеци и героите му най-често са закоравели циници. Но във всяка от историите на писателя идва момент, когато героят му извършва безразсъдна постъпка, поставяща живота му в опасност. И далеч не се държи цинично. Но нито героят, нито авторът обясняват причината за нетипичното поведение. А може би отговорът е в „Тихият американец“, където основният персонаж признава, че не може да се чувства спокоен (а спокойствието е единственото, което иска), когато някой страда – видимо и много шумно. И това не се нарича отзивчивост, а желание да постигнеш спокойствие, при което да можеш да мислиш единствено и само за за себе си.
