През април 2023 г. бе световната премиера на Air – най-новият филм на режисьора Бен Афлек.
В ролите може да видите Мат Деймън, Джейсън Бейтман, Бен Афлек, Крис Месина, Виола Дейвис.
Кинокритиците веднага се произнесоха – това е праволинеен филм, в който все пак зад високопарните диалози се крие доста остроумен сценарий.
Годината е 1984. Компанията „Найк” вече е позната, но славата ѝ е доста ограничена: марката е известна най-вече с маратонките си за тичане. А в перспективния сегмент на баскетболните обувки значително го изпреварват Adidas и Converse. Те имат договори с най-добрите спортисти от Националната баскетболна асоциация и си присвояват всички перспективни нови играчи.
Тази несправедливост се опитва да поправи Сони Уакаро (Мат Деймън), човек с не съвсем определена професия, нещо като скаут, който помага на „Найк” да влага средства в нужните играчи.
Той убеждава президента на компанията Фил Найт (Бен Афлек) да вложи целия бюджет на баскетболното подразделение само в един човек – младия Майкъл Джордан, момче, което още изобщо не се е наложило сред лъвовете на Националната баскетболна асоциация. Вярно, преди това трябва да убедят майката на спортиста Делорис (Виола Дейвис), че компанията им може да предложи нещо повече от брандове – гиганти.
Филмът Air е първият, режисиран от Бен Афлек след седемгодишно прекъсване – до преди този сериозен период на почивка Бен не си позволяваше подобни паузи и с постоянство снимаше филми веднъж на всеки 2 до 4 години. Предполага се, че постановчикът е понесъл тежки удари от поредица лични и творчески несполуки. За това време той успя да се провали финансово със „Закона на нощта”, да изпусне „Батман” и да стане обект на куп спекулации, основани на негови снимки с твърде тъжно лице.
Можем да разберем защо той се връща на режисьорския стол с максимално безопасен проект – академичен биографичен филм за успеха въпреки всичко, чийто сюжет така или иначе са върти около една от главните културни икони на съвременна Америка – Майкъл Джордан. Освен това Air навлиза в добре познатите на Афлек води на „Операцията „Арго”. В смисъл, че това е кино за малките хора, които творят голямата история, знаейки прекрасно, че малцина ще си спомнят имената им.
Само че, естествено, в Air режисьорът е прекалено праволинеен в изказването на важните смисли. Мине не мине, героите на филма се впускат в монолози тип „Забележете ме за „Оскар“. Персонажът на Виола Дейвис изглежда направо като амалгама на всички силни волеви майки, за чието въплъщение обикновено дават най-малко номинация за „най-добра поддържаща женска роля”: не много отдавна такива роли изиграха Кати Бейтс в „Делото на Ричард Джуел” и Онжаню Елис в „Крал Ричард“.
Своите драматични изяви има и Джейсън Бейтман, и, например, Крис Тъкър. Първият разказва сълзлива история за дъщеря си, заради която той по никакъв начин не може да загуби работата си. А вторият – през по-голямата част от филма играе ролята на бъбрив добродушен партньор (макар че фактически той е големият шеф на героя на Деймън), – но накрая също получава сцена с многозначителен поглед в празното пространство. Единствено самият Майкъл Джордан не взема никакво участие в парада на мотивационните речи: като символично се прекланя пред кумира на милиони, Афлек дори нито веднъж не показва лицето на баскетболиста. Та на нито един кадър да не затъмни образа на Великия с някоя чужда, пък била тя и най-талантливата физиономия.
Честно казано, историята на Сони Уакаро не е чак толкова вълнуваща, колкото обещава отначало. Като за класически аутсайдер всичко му се получава твърде лесно.
Да, „Найк” няма пари за договори с перспективни баскетболисти, а Джордан отначало не иска дори да погледне маратонките им, но тези проблеми се решават учудващо лесно – достатъчно е да включат харизмата на Мат Деймън и задушевно да си поговорят с един-двама души, чиято помощ им е нужна.
Ако се абстрахираме от целия този показен блясък, историята се получава толкова стерилна, че направо е обидно за зрителя: главният герой от самото начало е бил прав и накрая действително се е оказал прав. И самият Афлек изглежда също разбира колко безконфликтен е взетият от живота сюжет. Заради това са включени и всичките сълзливи монолози, и високопарните речи – да качват цената на недотам остросюжетната история.
И пак оттам извира надхвърлящото рамките на поносимото количество на дребните формалистични номера. Афлек периодично се упражнява във видеоповествование в стил на видеоесе: монтира наблъскани плътно един до друг надписи, разбърква заснетото към актуалния момент с архивни кадри.
Много сцени са заснети квазидокументално, с резки „зумове”, умишлено разфокусиране и нарочно небрежно слепване. Това е необходимо не толкова за да приземи историята, колкото за да ускори изкуствено ритъма там, където филмът прекалено затъва в безкрайна офисна суматоха. Впрочем на места сработва. За филм, в който няма кой знае какви драматични залози, а героите предимно крачат из сиви офисни клетки и си бърборят, Air се гледа доста леко.
За това има заслуга и сценаристът-дебютант Алекс Конвъри – между десетка патосни пасажи е успял да вмъкне и куп наистина остроумни диалози. Да гледаме как Деймън се дърли с агента на Джордан или началника Фил е много по-увлекателно от това да проследяваме как добри талантливи хора се убеждават, че те са добри и талантливи хора.
