Галерия “Българи” откри първата си изложба след 4-годишна пауза. Тя е озаглавена “Завръщането”.
Името е избрано не само заради започването на новия сезон от тандема – собственикът на галерията Антонио Василев и кураторът – проф. Аксиния Джурова, но и заради централната фигура в изложбата.
Това е роденият в Гърция Михалис Гарудис (1940-2021), който е едно от децата, останали без родители по време на Гражданската война в Гърция, и приети в България. Тук той завършва живопис в Художествената академия при проф. Илия Петров, но по-късните години от живота си прекарва в Гърция.
В “Завръщането” Михалис Гарудис е много по-различен от онова, което е правил в началото като живопис. Тези работи са правени в края на живота му, обясни Антонио Василев и добави, че в България художникът е по-известен, отколкото в Гърция, защото у нас той е израснал творчески и тук са минали студентските му години.
Проф. Аксиния Джурова разказа, как, след като Михалис си отишъл от този свят, съпругата му Ева я поканила в ателието му, за да види какво има в него и да го покаже в България.
Михалис беше интересен художник – ние бяхме приятели, израснали сме в обща среда, сблъсквали сме се с общи проблеми и това е и една от причините Ева да ме покани за куратор на изложбата, обясни проф. Джурова и продължи да разказва за личните си впечатления от Михалис Гарудис.
“Той цял живот беше раздвоен между България и Гърция, но неговото последно желание, както и това на жена му, бе последните му картини да дойдат в България. И се радвам, че от докараните 31 работи още преди самото официално откриване на изложбата – на 26 септември – 18 вече бяха продадени.”
Сред изложените произведения са предимно работи от последните му цикли – няма ги неговите най-характерни работи, с които започва, след като завършва Художествената академия – онези, които са реплика към античната култура и Византия.
Творбите в “Завръщането” не са само коментар към немарливостта на човека и неговото безотговорно отношение към природата. При част от тях художникът е събирал отпадъци, изхвърляни от морето, и ги е включвал в произведенията си на принципа на колажа. Други – принадлежат на два емблематични цикъла – с пеперуди и със свещи.
При един от разговорите си с Михалис в Солун се питахме: Къде изчезнаха врабчетата и къде пеперудите? – разказа проф. Джурова.
От този въпрос се родил цикълът, в който пеперудите са или с изгорени крила, или върху тях са забодени пирони.
“Човешкият живот е като прашеца по крилата на пеперудите – като го духне вятър или го пипне човек, и те умират“, обясил Михалис Гарудис идеята си.
За цикъла със свещите направил сравнението, че човешкият живот е като пламъка на свещица – тя загасва и при силен вятър, и при слаб полъх.
Проф. Джурова настоява по-младите поколения, които не познават Михалис, да видят какво е правил, защото той е реално доказателство, че по време на изпитания се раждат велики личности.
Майка му е убита през 1948 г., вижда баща си за първи път, когато е на 35-годишна възраст. Животът му не бил никак лек, но той не се жалвал: “Изпитания трябват, за да се родят избраници“.
Освен това и той, и Ева, имали силно чувство за неприкосновеност на свободата им, а това, според проф. Джурова, е в основата, за да се изгради силна личност. Михалис неслучайно бил любимец на софийската бохема – бил много шармантен и чаровен, но не се страхувал да изрази мнението си дори и с риск да си създаде врагове.
Съдбата на жена му Ева също не била лека. Майка й била директор на детски ясли в Гърция, а там по време на Гражданската война имало правило децата на работещите да ги пращат за отглеждане на друго място. Така Ева не била виждала майка си – когато я карали с влака до България й казали – в същия влак пътува и майка ти. После я пратили пак с влак в Казахстан, където се оказало, че бил избягал баща й. И там – на гарата – тя за първи път се срещнала с родителя си, който вече живеел с друга жена.
“И така се оказа, че аз, която съм расла и без баща, и без майка, имам и баща, и две майки“, разказвала Ева Гарудис интересните обрати в живота си.
На въпрос дали Михалис е споделял впечатленията си от българите, проф. Аксиния Джурова отговори:
“Той много обичаше българите. Обичаше и унгарците, защото е живял дълго време и в Унгария, и знаеше наизуст стиховете на Шандор Петьофи. Но за българите казваше, че като сираче са го гледали повече от собствениците си деца – така добре са се отнасяли с него“.
Любопитството ни към личността на Михалис Гарудис се прехвърля и към творчеството му. Дали на проф. Джурова й се е налагало да тълкува произведенията му?
Отговорът й е лаконичен: Не, не ми се е случвало, защото неговите препратки са доста директни. Иначе за съвременното изкуство е известно, че е много сложно и ако зрителят не го усети чисто интуитивно, то трябва да му бъде обяснено.
“Някога имаше предавания по телевизията, имаше рубрики във вестниците, които даваха някакви познания. Сега, за съжаление, не се предлага подобна специализирана информация, а любителите на изкуството искат да им се обясни, искат да го разберат. Забелязвам, че в България не е култивиран вкус дори към натюрморта.
Когато преди 19 години направихме тази галерия с Антонио Василев, много искахме да облагородим възприятията на публиката за малката графика. Тя е нещо, което е по-подходящо за по-интимни интериори, а натюрмортът стои добре в пространствата, където се храним. Но реакцията на незапознатите, като чуят “натюрморт”, е най-често: “О, ние не искаме мъртва материя“.
В другите държави обичат натюрмортите – украсяват с тях и коридори, и стълбища. Докато тук има необходимост да се обяснява. Освен това в България често се случва, като влезете в едно жилище, да не можете да направите разлика – офис ли е или дом, защото концепцията е била на дизайнера и той я е наложил на хората, живеещи в къщата.
Нямам нищо против дизайнерите и техния труд – но нека да се съобразяват и с мнението на хората, които живеят в украсявания дом. Атмосферата в него не трябва да бъде хладна и делова като в офис, а уютна и интимна. Това предполага малка пластика, живопис, и, разбира се, книги, изброява проф. Джурова.
С Антонио Василев се връщаме обратно към темата за изложбата на Михалис Гарудис. При избора на картина той съветва бъдещият й собственик да си даде сметка коя го докосва най-силно, коя го заинтригува и му създава настроение. Една от картините на Гарудис – гръцки залез на морето – изпълва Антонио Василев и със спокойствие, и с удовлетвореност, но независимо от това той е категоричен: Всеки би възприел картината по различен начин – и цветово, и като изпълнение. Освен това бъдещият притежател на Гарудис трябва да е наясно коя картина би стояла по-изискано в офисното пространство, и коя – би топлила дома му.
На въпрос дали облагородяването на вкуса на търсещия картини е било в основата на откриването на галерията “Българи”, Антонио Василев подробно ни обясни концепцията й.
Когато създали галерията с проф. Аксиния Джурова искали да показват български автори.
„Избрах наименованието “Българи” – защото по този начин се чувствам родолюбец. От 30 години съм в Управителния съвет на Съюза на колекционерите в България. В Националния исторически музей четири пъти съм показвал изложбата “Златарството по българските земи”, като съм излагал пафти и накити от българското “Възраждане”, подчертаващи красотата на българската жена в онзи период.
Галерията ми помага да бъда въвлечен в живота на артистичните среди, защото постоянно контактувам с антиквари и с галеристи. Преди малко разговарях с журналист, който ми обърна внимание – загубихме младото поколение съвременни художници!
Факт е, че в миналото държавата правеше откупки и като имаше изложби на различни автори, от галериите в страната купуваха картини, за да попълват фондовете си. Сега подобно нещо не се прави, защото средства няма.
Но ние, частните галеристи, трябва да разберем, че и в изкуството е като в спорта и в музиката – трябва да дадем възможност на младото поколение да се изявява – да му помагаме да започне.
Иначе всички галерии в София можем да въртим по 20-30-50 автора, които са утвърдени. Ето защо обмисляме нова идея – изложбите вече да не са по 10-15 дни, а за по един месец – за да могат хората на спокойствие да разгледат картините и който иска, да си купи нещо. Нашата практика е да не искаме наем за изложбата, а подписваме договор с художника за определен процент от продадените му неща. Ако не сме реализирали нищо, всичко си е за сметка на галерията.
Казвам “ние”, защото, приемам, че и в галерията е като в театъра – театралното пространство е мое, а вие сте артистите. И ние заедно правим спектакъла, на който да се наслаждава публиката.
Навсякъде по света изкуството се финансира от богати хора. Но те купуват произведения и на млади, и на непознати автори, за да им дадат шанс да се развиват. Защото и при творческите професии е като при всички останали – професионалният опит има много голямо значение, обяснява Антонио Василев.
А на въпрос не рискуват ли онези колекционери на изкуство с някой непознат автор заради това, че той може никога да не стане известен, Антонио Василев отговаря: “Ако го нямаше този риск и в спорта нямаше да има големи отбори. Ние не трябва да чакаме някой сам да се утвърди – това не е правилно. Да, за съжаление, всичко е въпрос на финанси, но ние можем да си го позволим. И ако човек иска да съществува култура, трябва да го прави”, подчерта собственикът на галерия “Българи”.
Накрая завършваме интервюто с плановете на Антонио Василев за 20-годишнината на арт пространството. Разкрива ни, че предстои цялостно обновяване на външния облик на сградата и на вътрешните й пространства.
Освен това предстои голям купон, на който са поканени всички – всички автори, които са работили с “Българи” през двадесетте години от съществуването й.
