За въпроса на въпросите на един журналист…

Откакто сме задушавани от пандемията, многократно си повтаряхме за кураж, че чума са преживели и нашите предци. Всячески си внушавахме, че щом и преди нас е имало подобни изпитания, днес те изобщо няма да ни уплашат. Сред инструментите за успокоение някои посегнаха и към литературата. В „Театърът и неговият двойник“ френският актьор и режисьор Антонен Арто (1896-1948) сравнява чумата с театъра. Разказваме ви за това любопитно сравнение и за да почетем паметта на човека, на когото дължим Антонен Арто да заговори на български.  На журналиста и преводач Христо Буцев, който точно преди ден напусна този свят.

 

 

Кой е Антонен Арто?

Антонен Арто.

Антонен Арто е актьор, режисьор, поет, драматург и критик, известен като новатор в съвременния театър. Неговата съдба е сложна и драматична, но заради ролята си в динамичния театрален живот във Франция през 20-те и 30-те години на ХХ век той е припознат от редица авангардни течения и творци в САЩ и Западна Европа като техен теоретик и предшественик.

 

Театърът и чумата

Антонен Арто на сцената с актьори.

„Има в театъра, както и при чумата, нещо едновременно победно и отмъстително. Много добре чувстваме, че този внезапен пожар, който чумата пали, където мине, не е нищо друго освен едно огромно разчистване на сметките.

Чумата взима представи, които спят, едно скрито безредие, което внезапно довежда до най-крайни жестове и театърът също взима жестове и ги води до крайност“ – обяснява Арто в „Театърът и неговият двойник“. 

 

Предложенията на Арто

Сценографията, следваща предложенията на Антонен Арто.

В „Театърът и неговият двойник“ Арто предлага: „Един театър, който, напускайки психологията, да разказва необикновеното, да поставя на сцената естествени конфликти, изтънчени сили и който да се представя най-напред като една изключителна подбуждаща сила. Театър, който предизвиква транс, както танците на дервишите и аисауасите, и който да се обръща към организма с определени средства – със същите средства като лечебната музика на някои племена, на която се възхищаваме на грамофонни плочи, но която сме неспособни да родим между нас.

А второто предложение на Арто звучи изключително актуално:

„Предлагам да се върнем в театъра към тази елементарна магическа идея, подета от модерната психоанализа, която се състои в това: за да излекуваме един болен, трябва да го накараме да възприеме държание, съответстващо на състоянието, до което искаме да го доведем.“

Христо Буцев.

А ако някой беше попитал Буцев до какво състояние би искал да доведе българския свят, отговорът му може да се намери в текста „Писмо до П.“, публикуван във вестник „Култура“ на 21 май 2010 година.

Споделяме го тук, защото той е насочен и към българите в чужбина, за чиито каузи в името на бъдещето на страната ни, Христо Буцев стоически заставаше.

„Територията не ограничава българския свят. Него го определя общността от хора, наричащи се българи, които спазват – почитат – пазят… Какво?“ Отговорът е от само себе си ясен – българският език и култура.

В дългогодишната си практика на журналист Христо Буцев зададе много въпроси на страниците на вестник „Култура“. На много важни за изкуството ни творци. Вероятно, следвайки правило номер 1 в журналистиката, „Не задавай въпрос, чийто отговор не знаеш“, той едва ли някога е бил изненадан от онова, което са му споделяли интервюираните. Едва ли някога се е учудвал и съмнявал. Но имаше един въпрос, който до последно го измъчваше – въпрос, на който нямаше отговор. Дали след години българчетата в чужбина, които посещават неделните училища и учат българската азбука, ще обичат Радичков и ще се вълнуват как в продължение на няколко страници вали… Вали сняг.

Светло да ти е, Буцев!