И преди, и след 3-ти март – винаги си струва да си припомним, че за да е жива националната идея, е имало личности, които са казвали „Не“, понякога и с цената на живота. Да се казва „Не“ е важно.
Това го е доказал и Пенчо Славейков, написвайки „Даваш ли, даваш, балканджи Йово“ с историята, в която братът издържа стоически на всички мъчения, за да заяви ясно и категорично, че не дава Яна на турска вяра.
Доказал го е и Иван Вазов със стиха си „Не даваме я“, в която заклинателно възклицава:
„Не даваме я, не — земята мила,/ земята на светите ни отци./Не даваме праха на Самуила,/ни славата на двамата светци!“
И за нацията, и за отделния човек да кажеш „не!“ е изключително важно за самочувствието.
Двама психолози на световно ниво – испанците Инес Сантос и Хесус Матос – обясняват какви са ползите от емоционалното изразяване на нашите желания или притеснения. Те започват от най-базовото, личностно ниво.
Още между две и четири годишната си възраст имаме нужда да казваме на всичко „не!“. След време обаче, особено като по-възрастни, ни става много трудно да произнесем въпросната сричка… Тази фаза, която настъпва при съвсем малките в детството, обикновено е позната като фазата на „не“-то. Тя се явява, защото като малки изведнъж започваме да осъзнаваме съществуването си като независими индивиди и усещаме необходимостта да утвърдим своята независимост.
Но по-късно, с годините и с натиска на социалната „коректност“, някои от нас забравят какво означава тази едносрична дума и как да я използват. Мислим си, че като се съюзим с главния враг на „не“-то, т.е. с „да“-то, ще се харесваме повече на хората и ще си докарваме по-малко социални конфликти. Но това далеч не е така, защото може би не си даваме сметка, че „не“-то е най-доброто ни оръжие за защита и отстояване на нашите интереси и права. И когато го оставим да изпадне в немилост, постепенно губим от поглед онова, което сме. И което е още по-важно – онова, което искаме да бъдем.
Умението да употребяваме „не“-то не означава, че отричаме или отхвърляме всичко, а че утвърждаваме вижданията си. И тук имаме предвид и способността да знаем как да отправяме и приемаме критика, зачитайки същевременно достойнството на другите.
Доброто самочувствие и самоувереността вървят ръка за ръка с уважението към самия себе си и затова от време на време трябва да казвате по едно категорично „не“.
Друго голямо предимство на „не“-то е, че то работи като лакмусова хартийка за откриване на онези хора, които не ни се „отразяват“ добре. Когато казваме на някого „не“, другият може да отвърне по различни начини. Кой би могъл да бъде най-вреден за нас? Сигурно ще познаете коя от реакциите би съответствала на най-зложелателните:
а)) другият човек е леко раздразнен, но уважава отговора;
б) лицето не приема отказа и оказва натиск или изнудва, за да дадете съгласието си.
Не се и съмняваме, че сте познали. Когато другите приемат нашия отрицателен отговор, те ни обичат като свободни хора и независимо че не им харесва, полагат усилия да разберат нашите мотиви и да зачетат решението ни.
Най-странно от всичко е нашият вътрешен напън при всяко казано „не“ да даваме страхотни обяснения, та другият случайно да не се разсърди. И така ние започваме да го увъртаме и да сучем, да се аргументираме с безброй причини – действителни или измислени – само и само, за да ни „разберат“. Докато нормалното е да дадем едно кратко обяснение в духа на добрия тон и да изразим съжаление. Говоренето от емоционална гледна точка винаги улеснява събеседника да го разбере.
Също както и дълбоко емоционално наситените картини с балканджи Йово и праха на Самуил ни улесняват да разберем защо толкова много обичаме България – заради културата и… хората, естествено.
