„Women Talking“(Жените говорят) е с две номинации за „Оскар“ – за най-добър филм и за най-добър адаптиран сценарий.
Въпреки предварителните очаквания на някои филмът не е за клюкарки. Той си позволява да се отклони от основната тема – жените, които говорят – и да наблюдава ръцете на момичетата, докато рисуват, правят сложни игри с фигури от конци или сплитат косите си една на друга в красиви плитки.
Изяществото и дисциплината на тези дейности, както и креативността, която те изразяват, са вплетени в самия филм, който изглежда прост почти до степен на безвкусие, но се оказва многопластово извезан като ръчно тъкан гоблен.
Жените са членове на селска религиозна общност, запазила дистанция от модерността. Само пикап на аутсайдер, който се тресе от песента „Daydream Believer“ на Monkees, е един от малкото признаци, че този филм, режисиран от Сара Поли по роман на Мириам Туус, се развива някъде близо до настоящето.
Книгата на Туус е вдъхновена от действителни събития, случили се от 2005 г. до 2009 г. в менонитска колония в Боливия, но филмовата версия не уточнява местоположението. Тази неяснота отразява както универсалността на темите в тази история, така и това, което героините знаят за съвременния свят, което е съвсем малко. Въпреки че много от тях могат да рецитират Библията наизуст, те не са били научени да четат и пишат.
Образованието им е минимално, но тяхната мъдрост, придобита чрез земеделски и домакински труд, отглеждане на деца, молитва и интуиция, е огромна. Или поне достатъчна, за да стимулира появата на мощно и усъвършенствано колективно политическо съзнание.
Темата на филма е как те стигат до ясното осъзнаване на своята позиция на потиснати и желание за потенциално освобождение, което е източник на напрежение, емоция и вдъхновение.
Това, за което жените говорят, е какво са им причинили някои от мъжете в колонията. Или може би не съвсем: всички те знаят, че голяма част от техните съпрузи, братя, роднини и съседи са се промъквали нощем в спалните на жени и момичета, въоръжени със спрей, използван за успокояване на добитъка, и са изнасилвали жертвите си в безсъзнание.
Няколко ретроспекции към последиците от някои от атаките са достатъчни, за да предадат техния ужас. Сега, след като старейшините на колонията признават проблема и светските власти се намесват, въпросът е каква да бъде тяхната реакция.
Докато повечето мъже са далеч, спасявайки обвинените извършители от затвора, група жени се срещат в хамбар, за да обмислят начина си на действие.
Жените от общността вече гласуваха на референдум, предлагащ няколко възможности: да не правим нищо и да простим; да забравим и да се надяваме на най-доброто; да останем и се борим; или да си тръгнем. След като първите два варианта бяха категорично отхвърлени, те започват да обсъждат другите два, аргументирайки относителните им предимства.
Много от участниците предпочитат бягството, но „Women Talking“(Жените говорят), както подсказва заглавието му, е предимно гласове – преплитането им в различни акорди. На хармония и дисонанс. Най-спокойна и премерена, но и в някои отношения най-страстна и принципна е Она (Руни Мара), която е бременна. Саломе (Клеър Фой) и Мариче (Джеси Бъкли) – две майки на малки деца, осигуряват позицията на гнева.
И двете са жертви на мъжко насилие, но често обръщат този си гняв една към друга. Две по-възрастни жени – Грета (Шийла Маккарти) и Агата (Джудит Айви), предлагат съчувствие, перспектива и от време на време бабини шеги, въпреки че необходимата искра на бунт идва от по-младото поколение, представено от Лив Макнийл, Мишел Маклауд и Кейт Халет.
В хамбара има и мъж, чиято работа е да води протокола от срещата. Името му е Август и ролята му е изиграна с подходяща чувствителност от Бен Уишоу. В книгата той също е разказвачът, но Поли го е заменил с жена, оставяйки Август като напомняне, че макар не всички мъже да са чудовища, всеки може да е замесен в употребата на сила, което позволява чудовищността.
Но филмът не е за мъжете. Те са празно място, което е достатъчно лесно да се попълни. Набор от факти, подразбиращи се в думите и в мълчанията на жените. Далеч от своите съпрузи, бащи, братя и синове, главните героини изпитват комфорт, който е ясно познат. Както и свобода, която за тях е ново чувство. Личностите им надничат зад тънкия воал на техните определени, приети за даденост роли.
„Жените говорят“ ви кара да се замислите за тежкото положение на жените, но също така ви кани да се насладите и на тяхната компания – на остроумието, което се крие зад свирепостта на Фой, дълбоката скръб зад търпението на Маккарти, блаженството на Айви, буйния хумор на Халет, сърцераздирателното мълчание на Франсис Макдорманд и Август Уинтър.
Дава възможност и да се насладите на поезията на изображенията на Поли (заснети от Люк Монпелие), които показват красотата на живота в колонията. Следвайки Туус и самите жени, чиято вяра е източник на техния бунт, Поли приема сериозно религиозния живот на колонията, отказвайки да го третира като екзотичен или странен. Смисълът на напускането не е да отхвърлите вярата, а да я възстановите на по-здрава, по-последователна морална основа, за да си представите „нова колония“ на доверие и безопасност.
Тази идея по дефиниция е утопична и също така е в съответствие с радикалната християнска традиция, която съществуващата колония представлява. В края на краищата коренът на протестантството е протестът. Срещу произволната и безотчетна власт в името на по-висша истина. „Жените говорят“ събужда отново тази идея и я прилага с прецизност и страст към нашето време и обстоятелства. Жените не искат съжаление или отмъщение. Те искат един по-добър свят. Защо да не ги послушаме?
