От трите големи кинофестивала в Европа – най-старият – Венецианският – е единственият, чийто график не се промени заради пандемията. Основният му съперник, фестивалът в Кан през 2020 г. не се състоя, а Берлинският фестивал протече онлайн през 2021 година.
В същото време Северна Италия бе най-засегната от първата вълна на COVID-19, но въпреки това Венеция не само успя да посрещне гостите на фестивала, но и предлага безопасни условия за гледане на филмите. И то какви филми.
Филмовият фестивал се откри със световната премиера на филма на испанския режисьор Педро Алмодовар „Паралелни майки“ (Madres paralelas) https://www.imdb.com/video/vi2070790169?playlistId=tt12618926&ref_=vp_rv_ap_0 . Както самото заглавие загатва, на екрана се развиват две паралелни сюжетни линии – за потомците на жертвите на франкизма, които искат да намерят тленните им останки и да ги погребат достойно. Това е желанието на фотографката Джанис (ролята се изпълнява от музата на режисьора – Пенелопе Крус) и на археолога Артуро (в ролята Израел Елехалде). Джанис иска да изпълни обещанието, което е дала на грижовната си баба – да ексхумира тленните останки на дядо си, екзекутиран в покрайнините на селото им по време на военния преврат през юли 1936 година.
Втората сюжетна линия се завъртва около личния живот на Джанис – тя ражда дъщеря от Артуро, а в родилното се среща с друга млада майка на име Ана (Милена Смит, нова многообещаваща муза на Алмодовар). Тази среща също е съдбовна, защото поради невнимание децата на двете родилки са разменени. Забележителното в цялата история е как двете паралелни линии на сюжета се пресичат и крайният резултат е мелодрама тип Боливуд, в който се комбинира история и политика.
В младостта си Алмодовар няма как да не е повлиян от културното течение, разпространяващо се в Мадрид, La Movida Madrileña. То възниква след смъртта на генерал Франко и проповядва идеята да не се говори за политика. И Алмодовар в повечето си филми следва тази линия, като разказва най-вече трагикомични истории за човешки съдби и взаимоотношения. Веднъж само засяга темата за франкизма – във филма „Жива плът“ от 1997 година. И в него също става дума за раждане, като тогава младата Пенелопа Крус ражда в автобус. В „Паралелни майки“ също присъства темата за майчинството, подсилена с драмата на сирачеството. Главната героиня – Джанис остава сираче съвсем малка.
Героинята Ана също се чувства в някакъв смисъл сирак, тъй като майка ѝ (в ролята Айтана Санчес-Хихон) цял живот е предпочитала артистичната си кариера пред родителския си дълг. Тук руският филмов критик Андрей Плахов намира препратка към „Есенна соната“ на Бергман и друг филм на Алмодовар „Високи токчета“. Според него чрез сирачеството Алмодовар внушава идеята – не се ли говори за история и политика, цялата испанска нация ще се чувства осиротяла.
Преди време Алмодовар продуцира филм за престъпленията на франкизма – „Мълчанието на другите“. А в дните, в които тече премиерата на „Паралелни майки“, в Испания се приема промяна в Закона за паметта, по силата на която възвеличаването на франкизма е престъпление.
Както във всеки филм на Алмодовар и в този емоциите му намират израз в облеклата и аксесоарите на героите му. Той си играе с всеки нюанс на червеното и това все вижда при роклите, пуловерите, настолните лампи, червилото и, разбира се, при обувките с възможно най-високите токчета, които може да си представите. Останалите цветове – зелено, синьо, жълто и оранжево, също са ярки и наситени. Силно емоционална е и музиката на Алберто Иглесиас, както и многобройните цитати с картини на известни живописци.
Андрей Плахов намира препратка и към известната пиеса на Федерико Гарсия Лорка „ Доня Росита или езикът на цветята“. В това няма нищо учудващо – Лорка е една от жертвите на франкизма, разстрелян през 1936 г. близо до Гренада.
Но като цяло във филма най-силна е линията на майчинството – неслучайно „Паралелни майки“ излиза в навечерието на една година от смъртта на майката на Педро Алмодовар.
