„Макълм и Мари“ e романтична кинодрама на Сам Левинсън, когото познаваме като режисьора на „Еуфория“. Тя вече може да се гледа по Netflix. Сюжетът е за холивудска двойка – Мари (Зендая) и Малкълм (Джон Дейвид Уошингтън). Режисиран е от Сам Левинсън, известен с „Еуфория“, и е сниман по време на карантината. Според кинокритиката това е опит да се осмеят ценностите на съвременен Холивуд. Дали тя има основание за това?
В първия кадър виждаме Малкълм да се завръща у дома с приятелката си Мари. Той е в еуфория – дебютният му филм е имал успешна премиера. Мари обаче е бясна – не я е споменал в благодарствената си реч, а реално тя е прототип на главната му героиня. Започват да се карат, после правят любов. След това си разменят обвинения, след които би трябвало всеки да си събере багажа и повече да не са заедно. Но техният случай е друг. Изпадат в истерия, говорят си за кино, за расизъм, за филмова критика. Пак се карат, пият, правят любов, ядат макарони, после пак спорят, пак се отдават един на друг.
Филмът на Сам Левинсън е черно-бял и това по особен начин го превръща в естетска критика на съвременен Холивуд, „прикрита“ зад любовни кавги, драми на тема любов и неблагодарност, опасни отношения от типа „творец и музата му“, „насилникът и жертвата му“, „артиста и критиката“.
Освен това „Малкълм и Мари“ е един от малкото филми, които ни показват в какво може да се превърне киното по време на принудителната изолация. Левинсън започва да работи по него, след като пандемията спира заснемането на новите серии на „Еуфория“. Тогава режисьорът се захваща с „Малкълм и Мари“, за да „даде работа“ на екипа си. Образът на Мари – излекуваната наркоманка, е създаден специално за звездата на „Еуфория“ – Зендая.
На въпрос за какво става дума във филма му, Левинсън отговаря: „За двама актьори, една къща и случка, която съм преживял лично“. Джон Дейвид Уошингтън прави изключително силна роля като нарцисис-насилник, още по-убедителен е като режисьора, страхуващ се да не бъде обвинен, че е посредствен. Но инак изобщо не се справя с ролята на любовник. Всяко негово „Обичам те“ – излиза сякаш от устата на нарциса, сценариста, режисьора. Понякога дори плаче, опиянен от собствените си думи. Зендая прави изключително силна роля – дори по-въздействаща от тази в „Еуфория“, но образът й в „Малкълм и Мари“ дава възможности за подобно разгръщане.
На моменти „Малкълм и Мари“ прилича на шега, на театрален етюд, а понякога и на философско есе на тема – актуален политически проблем. Друг път е опит за бунт срещу политическото статукво.
„Но нима не всеки филм, сниман днес, не е политически?“ – коментират кинокритиците. И няма ли нещо расистко в това политическите изявления да се оставят само и единствено в устата на режисьорите афроамериканци? Възможно ли е да правиш изкуство, като използваш за вдъхновение травмите на другите? А кинокритици идиоти ли са наистина, каквото внушение се прокрадва във филма? И на последно място – любимата тема в изкуството – какво е любовта?
Въпросите, които вълнуват Сам Левинсън, стават ясни благодарение на неговия герой Малкълм. Той обвинява целия свят в какво ли не, а после мъдро обяснява на приятелката си: „Филмите не трябва да имат послание, те трябва да имат енергия“. В „Малкълм и Мари“ има енергия. Но тя не е в любовната връзка между двамата, нито е във взаимните им обвинения, нито е в меланхоличния саундтрак – дело на Labyrinth. Не е и в операторската работа на Марсел Рев, когото познаваме от „Еуфория“. Енергията на филма е в отричането на политиката.
И нима има по-силно политическо изявление от думите на Малкълм: „Няма да позволя на бледоликите драскачи да превръщат филма ми в „дъвка“ на тема расизъм само и само защото така им е ужасно удобно. „Уморително е да правиш политически филми, а на мен ми се иска да снимам историята на Анджела Дейвис“.
Малко по-късно виждаме как Малкълм обяснява на Мари, че не му е било никак лесно да получи признанието, на което се радва след премиерата, а приятелката му го попарва с думите: „Целият ти живот досега е постлан само с привилегии“. Малкълм малко по-късно продължава: „Аз съм режисьор – творец, за мен никой не може да каже със сигурност откъде черпя идеите си и какво е тяхното значение“. А Мари отново е пределно пряма: „Ти си режисьор, а да правиш филми е най-капиталистическата и мейнстрийм форма на изкуство на планетата Земя“.
След подобни диалози не можем да не се запитаме: „А защо тези двамата не могат един без друг, след като само се обиждат?“ Ако гледате филма, ще си отговорите сами. Но според кинокритиката причината е, че това е филм за връзката между режисьорите и критиците им. Не е никак за омаловажаване един дребен детайл във филма. Мари обича Малкълм, но е и негов суров критик. Не на последно място го ревнува от една „бледолика дама“, която пише за Los Angeles Times. Журналистката похвалила филма на Малкълм, макар че според Мари: „Тя нищо не разбира от кино. Интересуват я само разни думички като „расизъм“, „пол“, „черно“ и „бяло“. Познато, нали?
