В Деня на българското кино – 13-и януари, ви разказваме за един новоизлязъл испански филм с Хавиер Бардем в главната роля. Той сякаш е черпил с пълни шепи вдъхновение от любимите български стари ленти.
Става дума за драмата с елементи на комедия на Фернандо Леон де Араноа „Най-добрият шеф”. Той разказва за всекидневието на собственик на фабрика за производство на везни някъде на север в Испания. В главната роля виждаме Хавиер Бардем. Филмът е в късия списък на претендентите за „Оскар” в категорията „Най-добър чуждестранен филм” и има нелоши шансове да се добере до окончателните номинации.

„Сила, равновесие, точност” е девизът на фабриката за везни „Бланко“, написан на стените на главния цех и отразяващ, както предимствата на нейната продукция, така и принципите на управление на производството.
Така обича да твърди собственикът на фабриката, носеща неговата фамилия, изнасяйки красиви речи пред сътрудниците му. „Везните Бланко” е семеен бизнес, който нашият герой (Хавиер Бардем) е наследил от баща си и с удоволствие играе ролята на патрон, който се отнася към подчинените си като към деца.
Той винаги е готов да изслуша, да откликне, да вникне в личните проблеми и да помогне с каквото може, а той – г-н Бланко, един от стожерите на регионалния бизнес, може много.
Може, например, да се погрижи за един от най-старите си работници (Селсо Бугальо) да бъде освободен от затвора, където се е оказал, задето заедно със свои авери нападнал група юноши–мигранти. Да, светът извън стените на фабриката далеч не е уравновесен и справедлив, но вътре сеньор Бланко прави всичко, та думите му да не звучат празно и кухо – най-малкото самият той е напълно сигурен в това.

Че увереността му се разминава с действителността, може да се убедим още в първите минути на филма, когато Бланко събира колектива, за да обяви – с подобаващо печално изражение – предстоящите съкращения. Той ги извършва твърдо и ефективно дори въпреки сълзите на сътрудничката, която явно е била свързана с шефа си не само по служебна линия. При това тя не е нито първата, нито последната: още не се е затворила вратата след нея и Бланко вече хвърля око на симпатичната млада работничка Лилиана (Алмудена Амор).

Уви, отговорният началник не може да се отдаде напълно на процеса по прелъстяването на новата служителка, тъй като си има много други грижи. Например един от уволнените, счетоводителят Хосе (Оскар де ла Фуенте), организира пред входа на фабриката протестна акция, която от скромна проява се превръща в същински пърформанс. Срещу това не могат да направят нищо нито Бланко, нито полицията, нито охранителят Роман (Фернандо Албису) – впрочем, той се оказва любител на поезията и безплатното кафе и съчувства на вече бившия си колега.
Същевременно управителят, отговарящ за производството, и по съвместителство приятел от детинство на шефа Миралес (Маноло Соло), е затънал в проблеми с жена си и не си гледа работата, както подобава. А и младата Лилиана неочаквано се оказва не толкова простовата, колкото е изглеждала в началото. Всичко това се случва съвсем не навреме, защото Бланко очаква посещение на държавна комисия, която може да присъди на компанията му важна награда, а това значи, че трябва да види безупречна картина на процъфтяващо предприятие, в което цари ред и порядък.

„Най-добрият шеф” се развива като класическа ситуационна комедия, която на всеки следващ етап става все по-абсурдна. Опитвайки се да разреши един проблем, Бланко веднага затъва в друг, често създаден от самия него. На зрителя му е все по-трудно да му съчувства. Но блестящата игра на Бардем и добре синхронизираните с него герои от така наречения втори план поражда не само отвращение към образа му, но и помага да се разбере защо той все пак успява да запази положението си и в крайна сметка да излезе от всяка ситуация с възможно най-малки загуби.
Преди двадесет години режисьорът и сценаристът на филма Фернандо Леон де Араноа заедно с Бардем вече се бе обръщал към социалната проблематика във филма „Слънчеви понеделници” (2002), удостоен с пет национални награди за кино „Гоя”. Там актьорът играеше ролята на работник в корабостроителница, уволнен от безпринципните си началници, – пълна противоположност на Бланко. Години по-късно симпатиите на Де Араноа остават на страната на „малкия човек”, но той гледа на родните испански реалии много по-песимистично, цинично и с подобаваща доза черен хумор.

За разлика от „Слънчевите понеделници”, „Най-добрият шеф” вече не се уповава прекалено много на морала на народа, а спрямо „господарите“ в живота направо е изгубил всякакви илюзии. Наясно е, че въпреки красивите лозунги побеждават пак онези, които и без това са се наредили нелошо. И това, което му остава на човек, е да намери смешната страна в ситуацията.