В началото на ХХ век новооткритият бутик на Пиер Картие в Ню Йорк привлича интереса на богати клиенти. Обнадежден, внукът на Луи-Франсоа Картие, основателят на едноименната марка бижута, с широка усмивка им обещава: „Ние ще работим винаги за това, с което сме известни и в момента – с други думи, ще продаваме само големи бижута”.
Давайки това обещание, Пиер Картие представа си няма какво го чака месеци по-късно – през 1910-а излага на риск цялата семейна компания. Но онова, което в онзи момент е инвестирал, го е заслепило напълно – със славната си история и размера си. Диамантът Хоуп.
В историята на бижутата често пъти се случва тяхната съдба да повлияе на жизнения път на притежателите си. Такъв е и прословутият прокълнат 45-каратов син диамант Хоуп, известен като Tavernier Blue. Всичко започва през XVII век, когато французинът Жан-Батист Таверние, търговец на скъпоценни камъни, го открива в мина „Колур” в Индия. По-късно се оказва, че всички, притежавали камъка или свързани по някакъв начин с него, са преживели тежки удари на съдбата. Иначе диамантът носи сегашното си име Хоуп („надежда”), след като през 30-е години на XIX век става притежание на известна фамилия лондонски банкери.
Ужасяващите обрати в живота на докосналите се до скъпоценния камък са свързани и с истории за диви кучета, разкъсващи хора в Константинопол, и с обезглавявания по време на Френската революция – да не забравяме, че Мария Антоанета и Луи XVI също са се радвали на диаманта, част от бижутата, украсявали френската корона.
Но да се върнем на случая „Пиер Картие”. След като отваря нюйоркския клон на компанията, той купува диаманта Хоуп в Париж. Преди това скъпоценният камък е сменил няколко собственици – като се започне с търговеца на диаманти в Ню Йорк Саймън Франкъл, мине се през колекционер в Турция (препродал го на cyлтан Абдyл Хамид ІІ, yпpавлявал Ocманcката импеpия междy 1876 г. и 1909 г.), и се свърши с дилъра Розено във Франция, от когото именно Картие го купува за 500 000 франка (които днес се равняват на около 2.2 милиона долара). Въпреки че скъпоценният камък е удивително красив, в Ню Йорк не е особено лесно да се намери клиент, който да е достатъчно богат, за да си го позволи; достатъчно луд на тема диаманти и не на последно място – достатъчно смел, за да не обърне внимание на приказките за проклятието. Неслучайно Франкъл цели седем години не успява да намери купувач за диаманта и накрая е принуден да го продаде на ниска цена, тъй като има нужда от свежи пари в бизнеса си.
Но братята Картие – Пиер, Жак и Луи – не се отказват. Те се надяват, че някоя богата американска наследница ще си го купи, за да се хвали пред приятелките си. Освен това Пиер е убеден, че историята с проклятието работи в негова полза и ще привлече с тайнствеността си много потенциални клиенти.
Надява се това да е американката Евелин Уолш Маклийн, изключително богата благодарение на баща си, собственик на една от най-големите златни мини в Америка. През 1908 г., на двадесет и две години, Евелин се омъжва за деветнадесетгодишния Нед Маклийн – член на известната фамилия издатели на „Вашингтон пост”. Тя не се притеснява да обяви, че бижутата я карат да се чувства не само добре, а направо щастлива. Признава и че когато не носи бижута, от семейството й звънят на личния лекар, защото знаят – това е знак, че се разболява.
Пътищата на Евелин и братята Картие се пресичат през 1908 г., когато е на меден месец в Париж. Две години по-късно Евелин и Нед са отново във френската столица и Пиер си уговаря с тях среща. На нея се държи изключително загадъчно – след като разбира, че те търсят големи и ценни бижута, не им показва Хоуп, а поставя на масата пред тях пакет, запечатан с восък. След това им разказва прочутата история с френската корона, в която Хоуп е инкрустиран повече от век, споменава и лондонския лорд, и турския султан. Но Евелин и Нед не са впечатлени достатъчно или просто парите, определени за медения месец, са на привършване.
Пиер е разочарован, но не губи надежда – преминава към план Б. Пренася Хоуп в Америка и огражда диаманта с по-малки брилянти, като по този начин още повече акцентира върху синия цвят на бижуто. На повторната среща с Евелин тя проявява по-голям интерес, но все още не е убедена, че трябва да купи украшението. Пиер познава слабостите на купувачите на диаманти и затова предлага на младата дама да задържи колието за няколко дни. Подозира, че след това ще й бъде трудно да го върне. Тя е свикнала да получава – не да връща. Евелин лапва въдицата. Още същата вечер, преди да си легне, поставя бижуто върху скрина и скришом го поглежда. А после в спомените си пише: „В продължение на часове диамантът втренчено ме гледаше. В един момент реших – трябва да го имам. Тогава го сложих на врата си и той, за добро или за лошо, се превърна в част от живота ми.”
На следващия ден Пиер получава известие – Маклийн ще купи Хоуп. Цената му е 180 000 долара (които днес се равняват на 5 млн. долара). Първата вноска трябва да е в размер на 40 000 долара.
Картие могат да си отдъхнат. Но както е известно, когато си имате работа с привилегировани клиенти, процесът на продажбата не е толкова лесен. Няколко седмици след подписването на договора семейство Маклийн взимат скъпоценния камък, а Пиер не получава и цент. В същото време по желание на клиентите е добавил клауза в договора, свързана с проклятието. А именно – ако на семейство Маклийн се случат някакви неприятности с фатален край, те имат „привилегията да заменят стоката“. Евелин и Нед обаче не бързат с плащането. В един момент дори искат да върнат Хоуп. Пиер отказва да приеме пратката и повторно настоява да му се плати. През март 1911-а, два месеца след договарянето на продажбата, той е толкова разочарован от безкрайната тактика на протакане, че кара братята си да заведат съдебен иск срещу семейство Маклийн.
Най-накрая осъзнавайки, че няма начин да развали сделката, Евелин се примирява с покупката, но решава, че, за да развали проклятието, ще занесе диаманта в църква, да бъде осветен. Тя лично не вярва в проклятието, но Мей Йо, бивша съпруга на Томас Хоуп и предишен собственик на диаманта, я предупреждава публично със статия в медиите. Следва специален ритуал в църквата на монсеньор Ръсел. В очакване на освещаването диамантът е поставен върху кадифена възглавничка. Изведнъж блесва светкавица и гръм разтърсва църквата. Мнозина биха приели това като знак свише, но не и Евелин. По-късно признава в спомените си: „От онзи ден нося диаманта сякаш е част от чара ми“. Най-накрая, в началото на 1912-а, продажбата е осъществена. За целта семейство Маклийн продават бижуто си „Звездата на Изтока“, представляваща изумрудена висулка.
Но честно казано, продажбата на Хоуп не е най-успешната за Картие. След като плащат всички данъци и такси, те в крайна сметка се оказват на загуба. Дори си вадят поука – следващия път да бъдат много по-внимателни. Но въпреки това Пиер лично е убеден, че сделката си е струвала – всеки в Ню Йорк научава за „Картие“. В края на краищата кой тайничко не се заслушва в историите за подвизите на богатите Маклийн? А като добавим и мистериозното проклятие, случаят „Хоуп“ направо подлудява хроникьорите, списващи клюкарски рубрики във вестниците. Така, макар и Картие да не са склонни да се рекламират в първите си години в Ню Йорк, те са повече от щастливи, когато за тях се пише в печата.
Самата Евелин Маклийн не страда от покупката – тя не пропуска случай да демонстрира бижуто си. Връзва диаманта около врата на кучето си – немския дог Майк, организира пищни градински партита, на които крие диаманта в храстите и настоява гостите да участват в любимата й игра: „Намери Хоуп – намери надеждата“.
Но макар тя да не вярва в проклятието, и на нея й се случват неприятности: съпругът й Нед я напуска заради друга жена, а по-късно свършва живота си в психиатрична клиника. Семейната компания „Вашингтон пост“ фалира, синът й загива при автомобилна катастрофа, а дъщеря й умира от свръхдоза.
Не на последно място по време на Голямата депресия Евелин е принудена да заложи Хоуп за 37 500 долара в опит да предотврати запориране на къщата си. В деня, в който урежда да си го върне, пътува с влака от Вашингтон до Ню Йорк. Озовава се в заложната къща на Уилям Симпсън съвсем сама – без бодигард, дори без чанта. Скрива диаманта, заедно с още няколко скъпоценни камъни, в роклята си и отива на среща с приятели. След като се задържа твърде дълго на обяд с компанията, се втурва да хване влака обратно за Вашингтон. Тичайки по перона, има една единствена мисъл в главата си: „Дано само не изръся камъните от пазвата си“.
Днес Хоуп няма подобни вълнуващи преживявания – изложен е при невероятни мерки за сигурност в музея на световноизвестния Смитсонов институт, на въртяща се поставка, под стъкен похлупак. Оценен е за 350 млн. долара. И всяка година привлича интереса на седем милиона посетители.
