След броени дни – на 12 март – ще стане известно кой ще спечели „Оскар“ за главна мъжка роля. Един от фаворитите е Бил Най от „Да живееш“ (Living).
Когато историците погледнат назад към пандемичните години – времето на COVID-19 – ще бъдат поразени от това как тези немалко месеци на безпокойство и социално дистанциране са накарали безброй хора да си зададат важни екзистенциални въпроси: Дали върша работата, която наистина искам? Живял ли съм така, както наистина съм искал? Или просто съм се движел по инерция, докато животът ми минава?
Тези въпроси са в основата на „Да живееш?“ на Оливър Херманус – елегантно сантиментална британска драма, адаптирана от Нобеловия лауреат за литература – Казуо Ишигуро от класическия филм на Акира Куросава от 1952 г. „Икиру“, което означава „да живееш“ на японски. С участието на великия Бил Най, той разказва историята на консервативен бюрократ от Лондон през 50-е години на миналия век, който е принуден да анализира начина, по който е прекарал последните 30 години от живота си.
Най играе г-н Уилямс – вдовец, отговарящ за отдел в местното правителство, който одобрява обществени проекти като паркове за деца – затворена система, подобна на произведение на Кафка, в която нищо не се случва. Заклещен в монотонността на ежедневието, носещ костюми и бомбе, почти безмълвният г-н Уилямс върви насън през живота си, докато един ден неговият лекар не му издава смъртна присъда. Това го събужда от летаргията му и го изпраща в търсене на смисъла на неговото съществуване.
В морски курорт той среща местен писател – това е Том Бърк, известен с произведението си Strike, който го води на разходка. Но главният герой не се нуждае от това.
Тогава той бива обсебен от единствената си служителка – изиграна от пъргавата Ейми Лу Ууд, чиято привлекателност се дължи не на нейната сексуалност, а на непринудената й, жизнерадостна природа, която е контрапункт на неговото спокойствие. Тя си е измислила прякор за г-н Уилямс – „г-н Зомби“, прозвище, което той някак приема, отчитайки, че е справедливо.
Нейната жизненост го вдъхновява да изживее оставащите си дни, като върши добри дела. Всеки в киносалона може да предскаже дали той ще успее или не – виждали сме тази история и преди, когато Икиру постави шаблона – но въпреки това съдбата му е трогателна.
Има много таланти, които може да видите в „Да живееш“. От създателите на костюмите на г-н Уилямс, до авторите на изискания декор и шрифта в надписите.
Лондон от 50-е години на миналия век е пресъздаден с любов по начин, който кара немалко зрители британци да мъркат от наслада. А кой не би харесал изпълнението на Бил Най?
Въпреки че мнозина критици биха посочили, че е по-добър, когато е по-забавен. Неговото изпълнение е тихо, дълбоко вътрешно и много грациозно – сякаш някой отвива превръзките на мумия и тя оживява.
Но предвид всичко това, защо кинокритиците смятат филма за разочароващ? Не само защото е римейк, а традиционно всеки критик е привърженик на оригиналността. Все пак да не забравяме, че и филмът „Икиру“ е вдъхновен от великия роман на Толстой от 1886 г. „Смъртта на Иван Илич”.
Но когато Куросава направи своята версия, той не разказа точно същата история като Толстой и не я премести някак механично от Санкт Петербург от 1880-е в Токио от 1880-е години. Той преосмисли сюжета и постави действието във времето, в което живее – Токио от 50-е години на миналия век, все още опустошен от Втората световна война.
Въпреки че разказва универсална история за намирането на смисъл в лицето на смъртта, филмът на Куросава е пронизан от неотложността на своя исторически момент, който в епохата на възстановяване на Япония е имал отчаяна нужда да повярва, че дори най-обикновеният човек – един чиновник, е имал способността да извърши героизъм и да прояви благородство.
Уви, на адаптацията на Ишигуро липсва изобретателност и напрегнатост. Прилича по-скоро на умело редактирано транспониране, отколкото на художествено преосмисляне, което човек би очаквал от носител на Нобелова награда, на чието въображение мнозина се възхищават. Вместо да пренасочва вниманието ни към настоящето, филмът потъва в безграничната мания на Великобритания за нейното минало.
Разглеждайки детайли от периода, британската столица в „Да живееш“ е далеч от текстурите на днешния забързан, очукан от Brexit, мултикултурен Лондон, където г-н Уилямс от 2022 г. може да е от източноазиатски или карибски произход. Хаосът на живота никога не се намесва. Както при твърде много британски драми, действието се развива в безопасно стилизирана Англия, музейна диорама, в която дори животът и смъртта не могат да ни докоснат.
Сдържана и приглушена, режисурата на Херманус не улавя отчаянието и тъгата, които придават емоционалната сила на оригиналния филм на Куросава, особено в трансцендентния му финал, изигран в снега – една от най-красивите и вълнуващи кулминации в историята на киното.
Вместо да ни разтърси из основи като „Икиру”, „Да живееш“ ни учи на житейски урок, с който всички можем да се съгласим. Това е като специално обучение за живеене за възрастни – много добро, заради което Най съвсем заслужено би трябвало да получи „Оскар“.
