След броени дни (на 12 март) ще станат ясни носителите на наградите „Оскар“. „Ана де Армас е номинирана за престижната награда на Академията по театрално и филмово изкуство в САЩ за най-добра актриса в главна роля за изпълнението си в „Блондинка“.
Междувременно стана ясно, че филмът, посветен на Мерилин Монро е с най-много номинации за антинаградите „Златна малинка“. Според кинокритиците на „Ню Йорк Таймс“ „Блондинка“ лесно може да бъде отхвърлен с презрение като „артистичен боклук“, но все пак те се опитват да го направят аргументирано…
Монро беше актриса с необикновен талант. Но отново режисьорът е по-заинтересован от изследването на тялото й (буквално в този случай), отколкото да влезе в ума й.
Имайки предвид всички унижения и ужаси, които Мерилин Монро претърпя през нейните 36 години – семейните й трагедии, отсъствие на баща, насилие от страна на майката, живот в сиропиталище, години в приемни домове, изпитания на бедност, недостойни филмови роли, обиди за нейната интелигентност, борби с психични заболявания, проблеми със злоупотреба със субстанции, сексуално насилие, обсебващото внимание на ненаситни фенове – истинско облекчение е, че не й се наложи да страда от вулгарностите на „Блондинката“- най-новото некрофилско забавление, което я експлоатира.
Холивуд винаги е изяждал своите деца, включително мъртвите. Като се има предвид, че индустрията винаги е обичала да прави филми за себе си, не е изненада, че тя също прави филми и за своите жертви и мъченици. Преди три години в биографичния филм „Джуди“, Рене Зелуегър изигра Джуди Гарланд към края на своя труден живот. „Блондинка“ е с по-всеобхватен биографичен размах – продължава почти три часа и проследява мрачната позната история, която започва с нещастното детство на Монро, преразглежда нейната ослепителна, но все по-натоварваща слава, нейните потискащо насилствени връзки, безброй здравословни проблеми и катастрофалната спирала надолу.
След кратка прелюдия, която представя Мерилин на върха на нейната слава, филмът се връща към тъжното, самотно момиченце на име Норма Джийн, с ужасяваща, психически нестабилна самотна майка Гладис (Джулиан Никълсън). Детството е шоу на ужасите – Гладис е студена, жестока – но Норма Джийн успява да го превъзмогне и стига до зряла възраст (добре, ако е доверена на Ана де Армас). Тя е модел за списания за чийзкейк и не след дълго пробива във филмовата индустрия, което е още един кошмар. Скоро след като стъпва на голямата сцена, тя е изнасилена от мъж, наричан тук г-н Z и изглежда образът е на Дарил Ф. Занук – дългогодишният ръководител на студиото на 20th Century Fox, където Монро става звезда.
„Блондинка“ е базиран на дългия измислен разказ на Джойс Карол Оутс от 2000 г. (оригиналната книга е 738 страници) за живота на Монро. В романа Оутс черпи от историческите записи, но също така си играе с фактите. Тя сътворява любовен триъгълник за Монро и дава ход на художествените си измислици, включително по време на зловеща среща с лошия президент Джон Ф. Кенеди. Във въведението към книгата критикът Илейн Шоуолтър пише, че Оутс използва Монро като „емблема на Америка от двадесети век“. „Жена”, добавя неубедително той, „която беше много повече от жертва“.
Сценаристът и режисьор на „Блондинка“, Андрю Доминик, изглежда не е чел тази част от биографията на Монро. Неговата Норма Джийн и нейното бляскаво, раздразнено творение – Мерилин Монро, не е нищо повече от жертва: с годините и дори когато славата й расте, тя е малтретирана отново и отново, дори от онези, които твърдят, че я обичат. Плячка за похотливи мъже и любопитство за усмихнати жени (за разлика от Монро, тази Мерилин няма приятелки), тя е наясно с влиянието си върху другите, но също така е безпомощна да направи каквото и да било. С треперещата си усмивка тя се носи и препъва през живот, който никога не чувства като свой собствен.
Всичко, което липсва на този портрет, е … всичко останало. Включително личността и вътрешният живот на Монро, нейната интелигентност, нейното остроумие, проницателност и упоритост; нейния интерес и познаване на политиката; трудът, който е положила като актриса и истинската дълбочина на професионалните й амбиции. (Както посочва Антъни Съмърс в книгата си „Богинята: Тайните животи на Мерилин Монро“, тя е създала своя собствена корпорация: Marilyn Monroe Productions, Inc.) Най-вече това, което липсва, е каквото и да било усещане за това какво прави Монро нещо повече от просто още една красива жена в Холивуд: нейният гений. Гледайки „Блондинка“, се чудех дали Доминик някога е гледал филм на Мерилин Монро, дали е виждал невероятния талант, брилянтния й комедиен дар, фразите, жестовете и грацията?
Измислените истории си играят с истината, оттук и етикетите, които режисьорите залепват върху филмите, че са „вдъхновени от“ или „базирани“ на истината. „Блондинка“ не се обявява веднага като измислица, въпреки че носи обичайното бягство от отговорност във финалните надписи. Но, разбира се, това е всичко за Монро – една от най-известните жени на ХХ век, преразглеждайки нейната слава и живот – Боби Канавале играе герой, базиран на Джо ДиМаджио, а Ейдриън Броуди – на Артър Милър. С достатъчно автентичност, за да внуши, че Доминик работи добросъвестно, докато просто я експлоатира отново.
Това става ясно, от факта, че първият кадър на Мерилин в „Блондинка“ е на … задника й! Филмът започва с кратка черно-бяла поредица, която пресъздава нощта, в която Монро заснема най-известната сцена в невероятната комедия на Били Уайлдър от 1955 г., „The Seven Year Itch“, разказваща за женен мъж, жадуващ за съседката си, изиграна от Монро. По време на филма тя застава над решетката на метрото, когато струята на въздуха два пъти повдига плисираната й бяла рокля, разкривайки бедрата й. „Седемгодишният сърбеж“ разкрива само краката й, въпреки че очевидно огромната тълпа, която е наблюдавала заснемането на сцената, е видяла повече.
Докато светкавиците на фотоапарата блестят, заливайки екрана в бяло, Доминик показва някои мимолетни изображения на тълпата и след това Мерилин, докато роклята й се развява. Гърбът й е към камерата – рамката на кадъра се откъсва от по-голямата част от главата и краката й, а тя се навежда малко напред, така че задникът й да е към зрителя, което сякаш е покана. Доминик успява да покаже лицето й, което грее, докато камерата е насочена към нея. Високият контраст на изображенията прави черния цвят да изглежда бездънен (предупреждение за метафора!), докато бялото е толкова ярко, че заплашва да я заличи.
До края на „Блондинка“ Доминик продължава да наднича под роклята на Мерилин, метафорично или не, докато се опитва да накара филма си да пасне на темата: Той използва различни пропорции и превключва между цветно и черно-бяло (тя снима филми и от двата вида); възпроизвежда някои от най-известните й снимки; и от време на време използва малко дигитално вълшебство, когато леглото, което тя споделя с двама любовници по време на разгорещена сцена, се превръща във водопад, което се случва около времето, когато Мерилин заснема „Ниагара“. С други думи, Доминик отново и отново размива границата между нейните филми и живота й.
Но като изтрива толкова настойчиво границата между тези две реалности, Доминик в крайна сметка свежда Мерилин до еднопластов образ – на богинята, секс-бомбата, модната икона, стоката – който той също изглежда се опитва да критикува. Там няма нищо за неговата Мерилин. Само сълзи, травма и секс. Много, много секс. Това е объркващо. Особено когато ни въвежда във… вагината на Мерилин – два пъти! Веднъж цветно и веднъж черно-бяло, докато тя прави аборти. Със сигурност това не е Мерилин.
Доминик е толкова навътре във вагината на Мерилин Монро в „Блондинка“, че не може да види останалата част от нея. Лесно е да отхвърлите филма като артистичен боклук. Животът на Монро беше труден, но в него имаше нещо повече от това, което Доминик разбира. Доказателство, за което са филмите, които Монро остави след себе си – „Джентълмените предпочитат блондинки“, „Как да се омъжиш за милионер“, „Някои го предпочитат горещо“, „The Misfits” — цялата й проклета филмография. Ако се съди по „Блондинка“, нейните изпълнения са били оформени от нейните агонии и някак си са били случайни, подарък от съдбата или защото тя е мистична, магическа секс бомба. Това е гротескно и грешно. Но ако Доминик не се интересува или не е в състояние да разбере, че Монро наистина е нещо повече от жертва на хищничеството на мъжете, то е защото самият той в своя собствен филм се подхлъзна в тази жалка роля.