„Прекрасни дни“ („Perfect Days“) попаднаха сред номинираните за „Оскар“ за чуждестранен филм.
С тази киноистория немският кинокласик Вим Вендерс се завръща на режисьорския стол, за да каже на зрителите си простичката истина – животът не е толкова лош, колкото изглежда.
Да се обсъжда „Прекрасни дни“ нито е прекалено късно, нито е твърде рано. Най-добре е да се приеме, че времето е плосък кръг, приличащ на грамофонна плоча, спрямо която режисьорът настройва иглата на грамофона си. Заглавието може да се приеме за изящен поклон към хита на Лу Рийд „Perfect Day“ – песента ще прозвучи във филма, както и много други композиции, отдавна превърнали се в класика.
Хираяма (Каодзи Якусьо) се събужда, и започва поредния кръг на обичайните всекидневни ритуали. Ден след ден: сутрешната вана, закуската, пътят до работата, четенето на книга преди сън, обществената баня веднъж седмично (а може и два пъти) – мъничък свят, изпълнен с мънички дела. Този мъж на възраст мъж е чистач в градските тоалетни в Токио – към ръчния труд Хираяма се отнася с медитативно спокойствие и непоколебимо старание.
Методичното почистване на тоалетните чинии неминуемо води до хигиена на мислите и чувствата. Постепенно в цикличната рутина се промъкват дребни произшествия: някой скрил зад мивката хартийка с игра на морски шах, с колегата по почистването отново се е случила някаква беда, жена, срещната по време на обедната почивка в парка, свенливо му се усмихнала – знак, който приемаме, че вечерта непременно ще мине добре.
„Прекрасни дни“ са кино на запълненото и осмисленото мълчание. Хираяма е учудващо неразговорлив, но от тази си немногословност той не изглежда нито прекалено тайнствен, нито необщителен. Пасивното съзерцание на механично преминаващото всекидневие за мнозина може да се приеме за твърде уморително, но оптиката на Вендерс позволява да се говори по-скоро за хипноза или за някаква особена киномедитацията.
Постепенно Хираяма се превръща, ако не в най-добър приятел, то в сърдечен и задушевен стар познат, срещата с когото винаги носи радост, дори и да не е била навременна, макар че, ако се замислим над посланието на филма, то гласи тъкмо това – най-хубавият момент е точно сега.
Хираяма открива бездънен източник на серотонин в обикновените неща и си позволява да обича рутината и да бъде благодарен за това, което има. Може да не е много, но не е и толкова малко, колкото изглежда отстрани.
Особена радост на Хираяма му доставя да снима с фотоапарат и то най-вече короните на огромни дървета. Това не е кой знае какво хоби, но за чистача на тоалетни има огромно значение. Критиците от цял свят запрелистваха разни редки речници, за да изровят от страниците им какво означава komorebi – понятие, което обозначава проникващата през шумата слъчева светлина.
Поезията е далечна и близка – като нищо може да се окаже, че мнозина от нас са останали слепи за красивата игра на слънчевата светлина и клоните, улисани в делничния кръговрат, но веднъж забелязали я, започваме да й се радваме всеки път. Нещо подобно може да се каже и за самия филм.
Още от средата на 80-е години на миналия век Вендерс се кълне в безкрайна любов на японската култура: в документалния очерк „Токио-Га“ той оплита в обща история екскурзия из града, ставащ все по-западноориентиран особено с неоновите си реклами, с посмъртния портрет на един от любимите си режисьори, родени в Токио, Ясудзиро Одзу. Класикът на японското кино плавно се стремял към простотата и търсел истинския образ на човека на своето време. След близо 40 години Вендерс се опитва да открие днешния герой сред връстниците си – в чертите на дистанцирания Хираяма е трудно да не различиш щрихите на автопортрета.
„Японската колекция“ във филмографията на Вендерс отново може да се похвали с попълнение, но кинематографистът си остава неизменният турист. Затова „Прекрасни дни“ изглеждат по-скоро като възторжен комплимент отстрани, израз на дълбока почит и дори на лека завист към другия начин на мислене.
Джим Джармуш, който навремето започнал на снимачната плащадка при Вендерс, е не по-малко увлечен от Япония: изглежда именно заради това ритмиката и звученето на „Дните“ са толкова близки до филма от 2016 г. – „Патерсън“, áко и щатът Ню Джърси да е толкова далеч от Токио.
И двамата режисьори безпогрешно са доловили общата екзистенциална умора от всякакъв род изтощителни стремежи към мъжделеещи се цели. И работата не е във възрастта, мъдростта, културата или местоживеенето, а в пренаситеността, която все по-често кара хората да се обръщат към деликатния аскетизъм в този свят, тънещ във вещи и информационни потоци.
Оказва се, че неприбързаното и внимателно отношение към заобикалящото ни е най-доброто лекарство срещу синдрома на отложения живот. И тази особена мъдрост докосва. Неслучайно досега „Прекрасни дни“ има няколко престижни награди. Сред тях са „Наградата на икуменическото жури“ на фестивала в Кан и „Палмата“ за най-добра мъжка роля за актьора Кодзи Якусьо. Въпрос на време е „виновниците“ за „Прекрасни дни“ да се поздравят и с „Оскар“.
