След като бях сред 15 филмови заглавия за „Оскар“ за чуждоезичен филм „Паднали листа“ („Fallen leaves“) – меланхоличната комедия на Аки Каурисмаки, отпаднаха от класацията.
Мнозина се учудиха. Защо ли? Сюжетът е много простичък – продавачка и работник отиват на кино да гледат филм с Джармуш. Защо обаче имаше толкова рецензии, в които се твърдеше, че филмът е уникален?
Това е първата работа на 66-годишния режисьор след 2017 година, когато излезе филмът му „Другата страна на надеждата“. „Паднали листа“ е неговият двадесети пълнометражен филм. Според кинокритиците той веднага може да бъде наречен класика, без значение наградите – Каурисмаки не е печелил нито един крупен международен фестивал, а още по-неинтересни са печалбите му от прожекциите. И въпреки твърденията на критиците, че този филм ще остане в историята на киното задълго, те признават – в някакъв смисъл „Паднали листа“ не би трябвало да го има.
След предишния филм „Другата страна на надеждата“ (2017) Каурисмаки заяви, че се пенсионира, и наистина издържа безпрецедентно дълго, без да застане зад камерата. Новият си филм той нарече „четвъртата част на трилогията за пролетариата“ („Сенки в рая“, „Ариел“ и „Момичето от кибритената фабрика“, които прославиха режисьора през 1980-е), тоест и за него тази киноистория бе поначало нещо в повече – нещо излишно. Сякаш потвърждавайки тази полушега, той изпълни филма със самоцитати.
Още първият кадър, в който касиерката маркира безкрайни пакети със сурово месо – безпощаден конвейер в пълно съответствие с капиталистическата система – е пряка препратка към началната сцена на „Престъпление и наказание“ – дебютът на Каурисмаки през 1983 година, в който той направи Разколников месар от Хелзинки.
Бездомният мелез, който взема в дома си главната героиня, е още едно куче от поредицата на появяващите се в съвремените мелодрами на режисьора (и от тези, които той има у дома си). Простичкият сюжет за работник пияница, който се опитва да заитересува служителката в супермаркета, е пълно повторение на „Сенки в рая“. От друга страна, като всички гении, Каурисмаки се интересува от невидимото повече, отколкото от показаното на екрана – той не се страхува да го прави крайно банално.
Тривиалното е любимият материал на режисьора. И така, не е толкова интрига, колкото неин ескиз, небрежен намек. Анса (Алма Пойсти, известна с ролята на Туве Янсон в неотдавнашния биографичен филм) живее в малка къщурка накрай града и работи в голям магазин, където отговаря за унищожаването на продукти с изтекъл срок на годност. Веднъж тя решава да изнесе в чантата си вчерашен сандвич, и веднага я уволняват поради донос на охранителя. Холапа (Юси Ватанен), чието име не знае не само зрителят, но и останалите персонажи, включително най-добрият му приятел, живее в служебна барака заедно с други общи работници, докато не го уволняват за пиянство и не отказват да му платят разноските за производствена травма.
Холапа се има за кораво момче, носи кожено яке, сресва косата си назад и непрекъснато пие. Анса се облича в червено, не е равнодушна към животните и притежава хипертрофирано чувство за собствено достойнство като всички любими персонажи на Каурисмаки. Анса и Холапа случайно се запознават и решават да отидат заедно на кино. А после ще се уговорят да се срещнат, само че няма да си научат имената, а Холапа на секундата ще загуби телефонния номер на момичето.
Да преразказваме геговете на Каурисмаки е умряла работа, това човек сам трябва да види и чуе. В Кан те започнаха още преди премиерата, когато режисьорът търчеше по червената пътека, бягайки от фотографите, издърпваше камерите от ръцете на журналистите и напразно се опитваше да се скрие от пресата зад гърба на слабичкия директор на фестивала Тиери Фремо. Каурисмаки наистина е срамежлив като повечето от героите си.
Смешното в живота им е безкрайно много, предизвикващото болка никак не е по-малко. Любовта в тези филми – „Паднали листа“ може да бъде наречен третата голяма романтична история на Каурисмаки след „Сенки в рая“ и „Човек без минало“ – единствено спасение от самотата, бедността, унижението, дори смъртта. При цялата благородна сдържаност (или дори благодарение на нея) това чувство се предава и на зрителите.
Освен любов и алкохол – ангел и демон, сражаващи се за душата на простосмъртния – във филмите му има и трета сила – киното. Разбира се, има и музика, неизчерпаем извор на утешение. Ненапразно известната на всички ни песен е дала названието на филма и му е подарила есенния епилог. Анса и Холапа за пръв път се виждат в караоке бар, където не се решават да пеят нито той, нито тя. Холапа предлага на другаря си да изпее „Paranoid“ на „Black Sabbath“. Вместо това от сцената звучи Шуберт. Зад кадър – шестата симфония на Чайковски. В промеждутъците звуковото пространство на филма изпълва носталгична естрада от миналото, пробуждаща една неоправдана надежда след друга.
Към разговора за носталгията: времето на действието на „Паднали листа“ е днес и дори може би утре. На стената в бара, където започва работа Анса, виси календар за 2024 година. При това постоянен спътник на действието са новините от всеки радиоприемник (Каурисмаки не признава съществуването на телевизията). Естествено – за Украйна. Бомбардировките на болницата в Мариупол, после – на театъра, къдета се били укрили мирни жители. Взривът в Кременчуг, 16 загинали, но това не е окончателният брой. За седмица Русия е изстреляла по Украйна 150 ракети. „Проклета война“ – не издържа мълчаливата Анса. Може би „Паднали листа“ е най-добрият от новите филми за тази война, във всеки случай в западноевропейската перспектива. Пред огромната вълна от новини за огромно и безсмислено нескончаемо насилие всеки от нас, дори най-съвестният, е безсилен.
След върховата точка в кариерата си – Гран при в Кан през 2002 година – Каурисмаки тръгна да търси нов стил. В „Светлини в здрача“ той се постара да се отърве от благодушието, прибягвайки до кодовете на американския ноар, и се оказа в задънена улица заедно със своя отчаял се, предаден и пребит герой. Кинокритиците твърдят, че „Паднали листа“ е най-добрият филм на майстора за последните 20 години. В него той има само два източника на светлина. Първият е вътрешният огън, който може да се опиташ да разпалиш в себе си и да видиш в този, който не ти е безразличен. Вторият – е лъчът на прожекционния апарат, в чиято целителна сила режисьорът продължава свято да вярва.
