Недялко Славов или Деко, както го наричат приятели и близки, е поет, писател и драматург, израсъл и живеещ в подножието на трихълмието в Пловдив или наричано още „Стария град“. Влюбен е в своя град и той често е главен герой в романите му.
Едни от най-известните му заглавия, добили огромна популярност сред четящия свят, са „432 херца“ „Камбаната“, „Пиафе“, „И станах река“.
Недялко Славов има особено място в съвременната българска литература. Творбите му са пропити със страстен хуманизъм, стилът му е експресивен и изключително метафоричен.
Най-новият му роман „2020“, който е словесен знак в центъра на събитията, които бележат духа на времето ни, излиза от печат на 9 ноември.
В това интервю ще говорим само за литература. Поводът е последният ви роман „2020“. Вярно ли е, че той е класически роман-антиутопия?
-Да, донякъде. На места напълно следва антиутопичността, но на места си е брутална реалност, а на други – чиста гротеска в кривите огледала на действителността ни днес. Но както всичките ми останали книги и тази е центрирана около магията на земния ни живот– любовта. Хуманизмът ми не ме задържа в антиутопията и гротеската.
Антиутопията е семантично свързана с древногръцкия топос – с мястото. Кое е мястото в романа ви? Къде се разгръща той?
-Това е много важно, дори определящо обстоятелство, върху което разгърнах романа. Ще започна малко по-отдалече. Големите книги на големите автори имат една обединяваща черта – те винаги излитат от топоса на техния личен живот, от местата на детството им. Няма световна литература, която да не е свързана с най-личните, изначални топоси на своите автори.
Какво е Маркес без неговото митично Макондо, прототип на родното му Аракатака, или пък Шолохов без неговата станица (така се наричат няколко казашки селища, обединени в едно населено място – бел. моя) Вешенская на бреговете на тихия му Дон, или Иво Андрич без неговия Вишеград и мостът над Дрина, Джойс и неговия „Одисей“ без Дъблин, поезията на Хьолдерлин без неговия Тюбинген, Йовков – без неговата Добружда, Елитис без неговата просветлена Егея, Кафка без мрачните улички на Прага, Аполинер без неговия Монмартр. Мога да говоря безкрай.
В този смисъл аз съм щастливец, защото се родих и целия ми подсъзнателен, инстинктивен, първи следродилен свят, а по-сетне и целият ми съзнателен живот е свързан с Пловдив. Пловдив не е град. Той е световна сцена. Той има способността като сцените на най-големите световни театри да мени декорите си. А те са от реквизита на исторически и делнични представления, играни тук от стотици и хиляди поколения цели 8000 години. Естествено, най-важни са Седемте хълма и Бавната река – Марица.
В съвременната глобалистка романово-литературна боза, която налага темички от поликторетността и разиграва книжни реплики на книжни литературни „герои“ без род, родина, а вероятно след време, вече и без майчин език, аз имах и имам щастието да живея закотвен на този плуващ през вечността град, в който светът и животът се е случвал в неговата пълнота и значимост десетки и стотици пъти.
Така стигам до началото на въпроса – за основния топос в романа ми „2020“. Това е Дановият хълм или Хълмът с Часовниковата кула. На него е минало детството ми, там преживях и първите любовни трескави опити, той и до днес ми е любимо място. Казвам това, защото когато през годините, а и сега в паметта си осветявам тия познати до сантиметри места – скали, дървета, алеи – мисълта ту усилва, ту отслабва светлината си, а това мени сенките, релефите, обемите, акцентите; сетивата ми се объркват, мирисите се смесват, перспективите и те – и изведнъж реалното става фантазно.
Така, по този начин, въртейки се около него, хълмът влезе в текста на романа и се превърна в театрална сцена за развилите се действия. Часовниковата кула стана метафора на времето, Кулата с телевизионните антени и сирените – Кулата на Последния съд и прочие.
Казвате „фантазно“. Това по отношение на антиутопичната линия ли е или е елемент, който свързва антиутопията и реалността, за която твърдите, че се появява брутално на места в романа?
-Да, фантазно, но на границата с реалното. На места съм подчертал това състояние с поетичното, с метафората, защото няма ли любов и красота в един литературен текст, било то роман, поезия и повест, то тогава какъв е бил смисълът от неговото написване?!
Но имам и „фантазен“ герой – това е уличният пес Далматинеца, който разсъждава по човешки и е един от възловите персонажи в романа.
Повдигнете още малко завесата. Къде слагате този роман сред останалите ви творби?
-Писателят пише цял живот един роман с продължение. „2020“ е най-близко по своята същност до последния ми роман „И станах река“, който съвсем нормално с оглед на политкоректната ни болна литературна конунктюра у нас бе премълчан, доколкото е възможно.
Знаете ли, с времето, в което човек пише книгите си, се случва нещо странно. Логосът, това чудовище, което ни владее отвсякъде и във всичко, постепенно взема решение и за самия пишещ. След всяка негова творба взема окончателното решение дали да го допусне до себе си и да го сподели, или да му даде гръб. Когато човек излезе от фазата на чиракуване на думите, настъпва една необикновена лекота на изказа – това означава, че Логосът вече те е приел за част от себе си.
Това чувство изпитвах пак и когато пишех „2020“ – най-сложно написания от всичките ми романи. Четирима главни герои, които наплитат сюжета, преливаща литературна среда – от антиутопията до гротеската или лирическата фрагментарност, цели пасажи, следващи асоциативния ток на мисълта ми.
На няколко пъти споменахте сцена, декор. Все места, свързани с театъра. Виждате ли един ден романа „2020“ да има съдбата на „Камбаната“, която Деян Донков превърна в епичен моноспектакъл?
-Това само времето ще го покаже. А и в „2020“ няма такава доминация на един герой, за да се превърне в моноспектакъл.
Над какво и над кого дава присъда романът ви?
-Аз не съдя, аз обичам.
Имаше ли факт, който конкретно да отключи „2020“?
-Едно нещо се отключва, когато е застанало от другата страна на вратата. Вратата на мисълта, на предчувствието. И то винаги е нещо конкретно, но заредено с голям подтекст или символика. То е, например, като да видиш бръшляна, който се изчаква по дърветата и ги задушава и в един момент да откриеш, че единствен в парка прилича на човека по своята егоистична същност. И егоистът така плячкосва и се катери по своите събратя, за да превърне хоризонталния си живот във вертикален.
Какво отключи романа „2020“ ли? Навярно това: един ден, изкачвайки Часовниковия хълм, минах за кой ли път край детските люлки в подножието му. Тогава погледът ми се спря върху една от седалките на люлките. Загледах се и се зачетох. Там някой бе изчегъртал с ножка „Тук бях жив“, а после друг го бе зачеркнал и по диагонал бе написал „2020“.
Разговора води Вида Пиронкова.
