Известно е, че романът „Хари Потър” на Джоан Роулинг е отхвърлян от различни издатели цели дванадесет пъти, преди да се появи за първи път на книжния пазар през 1997 година. Но той не е първият бестселър в историята на книгоиздателския бизнес с подобна съдба.
Романът „Повелителят на мухите“ на Уилям Голдинг, издаден за първи път през 1954 г., е отхвърлен от 20 издателства, „Дневникът на Ане Франк“ (1947 г.) е получил 15 отказа, „Параграф 22“ на Джоузеф Хелър (1961 г.) – 22 „затръшнати врати” на издателства. Проблеми е имал и Марсел Пруст с издаването на „На път към Суан“ (І том от от седемте тома на „По следите на изгубеното време“, с първо издание през 1913 година). Той е бил одобрен от четвъртия издател – нека се има предвид, че по онова време издателите не са били много. А „Лолита“ на Владимир Набоков вижда бял свят след шестия опит – през 1955 година.
Числата изглеждат отчайващи и излиза, че трябва да благодарим на авторите не само за написаното, но и за тяхната упоритост и дори – може би – нахалство. Не по-малко отчайващи изглеждат някои писма, с които от издателствата обяснявали своя отказ. Ето някои от най-обидните за авторите рецензии на издатели, изпуснали своя златен шанс.
1. „Моби Дик“ на Херман Мелвил
„Не можем да не попитаме – задължително ли трябва е кит? За такъв възхитителен, макар и малко тайнствен сюжет, ние бихме препоръчали антагонистът да прилича повече на младите читатели – да могат да се идентифицират с него. Не можеше ли, например, капитанът да се бори с млади и по възможност сладострастни девойки?“ – Bentley & Son.
Романът за борбата на човека с дивата природа, бъдещият „велик американски роман“ е предложен от автора през 1850 г. на едно от най-старите английски издателства Bentley & Son, известно с това, че там започнал да бъде печатан Чарлз Дикенс. Ръкописът попаднал при Питър Бентли, който не сметнал, че книгата ще има търговски успех. След десетина други откази, на другата година Мелвил решил отново да пробва късмета си в това издателство. Този път романът попаднал при брата на Питър – Ричард Бентли, който се съгласил да го издаде и без похотливите моми, но при условие авторът да заплати част от разходите за печат.
2. „На път към Суан“ на Марсел Пруст
„Не разбирам защо на младежа са му нужни тридесет страници, за да описва как се върти в кревата, преди да заспи“ – пише Гастон Галимар от издателство Gallimard.
Първата част на „По следите на изгубеното време“ – бъдещият еталон за модернистка проза, е отхвърлена от три големи френски издателства. Ето защо авторът я издава на свои разноски. За втория роман от поредицата „Запленен от момичетата в цвят“ от издателство Gallimard се усещат, че са попаднали на златна кокошка и сключват договор с Пруст. Романът става бестселър през 1919 г. и носи на автора наградата „Гонкур“.
3. „Повелителят на мухите“ на Уилям Голдинг
„Глупаво и скучно. Безсмислици“ – Penguin Books
Такъв бил отзивът, който получил авторът за своя дебютен роман от едно от големите английски издателства. Отказали му и още 19 издателски къщи преди на следващата година – през 1954 г. потенциалът на бъдещия нобелист да бъде оценен от Faber & Faber – издателството, което изпитвало „слабост“ към сложни автори като поетите Уистън Хю Одън (1907-1973) и Езра Паунд (1885-1972) и Джеймс Джойс. Издателството поискало от автора само да махне няколко страници с описание на ядрената война.
4. „Фермата на животните“ на Джордж Оруел
„Троцкистското послание не е убедително. Вашите свине са много по-умни от другите животни и следователно са по-подходящи да управляват фермата. Всъщност, без тях не би имало никаква ферма. Излиза, че проблемът не е в недостатъците на комунизма, а в свинете, които са недостатъчно патриотично настроени“ – Томас Стърн Елиът от издателство Faber & Faber.
През 1944 г. бъдещата класика на антисъветската литература била отхвърлена от четири британски издателства, а заради откровената сатира срещу съюзника в антихитлеристката коалиция дори била включена от Министерството на информацията на Великобритания в списъка с непрепоръчителна литература. Издателство Secker And Warburg публикува романа през август 1945 г., но без да поема кой знае какъв риск, понеже по онова време отношенията със СССР вече не били толкова приятелски.
5. „Джентълмените предпочитат блондинки“ на Анита Лус (1889-1981)
„Давате ли си сметка, миличка, че вие сте първият американски писател, поел риска да се надсмива над секса?“ – издателство Charles Scribner’s Sons.
Това бил коментарът на едно от най-уважаваните издателства в САЩ за сатиричния роман, описващ похожденията на „търсачки“ на злато и богати женихи. Но Анита Лус отнесла ръкописа на конкурента му – Boni & Liveright, където го одобрили, отпечатали и тиражът на книгата се изчерпал за седмица. После по романа били направени театрални спектакли и филми.
6. „Параграф 22“ на Джоузеф Хелър
„Нямам ни най-малка представа какво иска да каже този човек. Изглежда иска да се прави на смешен“ – издателство Simon & Schuster.
Ръкописът на един от сериозните американски романи за Втората световна война бил отхвърлен от 21 издатели, преди да попадне в Simon & Schuster. Там той се оказал в ръцете на вицепрезидента Хенри Саймън, който не го харесал. Обаче четирима редактори се застъпили за творбата и навили издателството да предприеме рискован ход – в началото на войната във Виетнам да издаде антивоенен роман. И не сбъркали. В следващите две години продажбите достигнали над един милион броя и романът получил номинация за Националната литературна награда в САЩ.
7. „Дневникът на Ане Франк“ от Ане Франк
„Момичето не изпитва никакви по-особени чувства, не може да се похвали с някакви извънредни възприятия, които да направят книгата да бъде нещо повече от просто любопитна“ – Alfred A. Knopf.
Дневникът й е издаден със заглавие „Задната къща“ през 1947 г. на холандски. От 1950 г. една от най-важните книги за Холокоста е предлагана на 15 издателства, докато през 1952 г. я публикува Doubleday. Може да се каже, че това става случайно – английският превод е намерен в кошчето за боклук от редакторката Джудит Джонс. Но малко по-късно предговорът е написан от бившата първа дама на САЩ Елеонор Рузвелт.
8. „Слънце изгрява. Фиеста“ на Ърнест Хемингуей
„Ние търсим романи, които ще вдъхновяват. Ясно е, че точно това е нужно сега на хората. И че сега точно не са им нужни приказки за кориди и почти трайно безработни мъже, които пият много“ – Peacock and Peacock.
Този отказ смело може да се нарече исторически. Заради него Хемингуей изпратил ръкописа на един от знаменитите си романи в издателство Charles Scribner’s Sons. Там го прочел Фицджералд Максуел Пъркинс, харесал го и дори измислил рекламна кампания, с чиято помощ бил осигурен търговския успех на романа, публикуван през 1926 година. От тогава датира 20-годишното сътрудничество и дружба на Пъркинс с Хемингуей. А някой да е очаквал нещо друго?
