„Щом ти е трудно не се колебай,/не страдай току-така, ела приятел и лапата дай,\аз ще ти дам ръка.”
Така пееше Богдана Карадочева. Така го беше написала Миряна Башева. Но сега, когато я няма, тези думи отекват неутешимо.
Обичаната поетеса и журналистка си отиде от този свят в съня си на 73 години.
В биографичната справка за нея четем – Миряна Башева – родена в София на 11 февруари 1947 година. Единствената дъщеря на трагично загиналия външен министър Иван Башев – замръзнал на 300 метра от хижа „Алеко”. Приживе я питат дали е разкрила за себе си истината за този необясним инцидент, на което тя категорично отговаря: „Баща ми не беше убит, нито нарочно ненамерен. Беше човек на риска. Подлагаше се съзнателно на екстремни изпитания. Помъчи се и мен да възпита така, но бързо го отказах.”
Работила е като сътрудник в списание „Отечество”, в Българската национална телевизия, в Студията за игрални филми „Бояна”. По онова време е муза на известния режисьор Рангел Вълчанов, заради когото, както сама признава, се навряла в киното, от което нищо не разбирала. Двамата пишат сценария на „Последни желания”, който излиза на екран през 1983 година. После правят два документални филма „Индия, моя любов” (1983) и „Индия завинаги” (1985). Години по-късно Миряна Башева разказва как Рангел Вълчанов я завел в Индия за три месеца и за това ще му бъде вечно благодарна – сърцето й останало в тази страна.
Работи в списание „Факел”. След 1989 г. е редактор във вестник „24 часа”, а през 1997 г. става един от основателите на вестник „Сега” и създател на сатиричната страница „После”. За времето си в „Сега” не крие, че е извадила златния шанс да работи с млади, нахакани, непримирими, свободолюбиви, жизнерадостни колежки и колеги.
Но най-личният момент от биографията й са стиховете.
Литературоведите описват поетиката й като гаменски експлозив, взривяващ представата за сивото и монументално социалистическо минало. Казват, имала тежък характер в безхарактерно време. И не могат да обяснят защо в един момент престанала да пише поезия – заради битката й със собствената й суета, от чувство за самосъхранение? От гордост? Все пак незабравим остава и стихът й:
„Горделивите –
ние –
живеем от болката.
Ех, понякога пием
един за друг.
Толкова.”
Така или иначе тези въпроси й останаха незададени. А изпетите й текстове са достатъчни за няколко живота напред. Поне до мига, в който човечеството ще доживее да сбъдне нейната футуристична визия за „последният милиционер/над Омир слънчево ридае…”
Нека си припомним седем от емблематичните й песни.
1. „Нека да е лято”.
„Нека да е лято! Още да е лято –
дълго като зима, топло като гръд,
тежко като злато, звънко като рима,
вечно да е лято – за последен път.”
През 1997 г. с тази песен емблематичната група на българската естрада „Фамилия Тоника“ печели втора награда на фестивала „Златният Орфей“.
2. „Тежък характер”.
„Като знак за магия, /като биле за жар,
като люта ракия, като бял хвърлен зар,
все те нося по мене, нищо, че ми тежиш,
от глава до колене, нищо, че ме болиш!”
Тази песен е включена в албума „Пей сърце” на Йорданка Христова от 1979 година и се превръща в неин голям хит.
3. „Безнадежден случай”.
„Колко пъти? Един ли? Сто ли? –
ни разделяха с думи тежки?
Ти си моето слабоволие.
Аз съм твойта любима грешка.”
Песента става хит в изпълнението на Богдана Карадочева и Стефан Димитров през 1982 година.
4. „Пролетна умора”
„Как си ти? Как си ти?
Все едно и също правя.
Как си ти? Как си ти?
Зле съм, но ще се оправя…”
С тази песен Братя Аргирови печелят първо място в „Пролетния радиоконкурс” през 1984 година.
5. „Всичко тече”
„Тече, всичко тече, времето няма бряг и ни влече.
Няма как. И тъй — всяко момче
всъщност е бъдещ мъж, поет или моряк.”
Песента е изпята от Асен Кисимов и е включена в приключенския телевизионен филм „Васко да Гама от село Рупча” (1986) на режисьора Димитър Петров по сценарий на Братя Мормареви.
6. „Футуролог”
„Не спи Дежурният по Свят –
той бди. И препрочита Тютчев.”
С тази песен през 1987 г. „Щурците” печелят III награда от „Пролетния радиоконкурс за забавна песен“ на Българското национално радио.
7. „Булевардът”
„Булеварда с лиричния ритъм аз не сменям за Шанз Елизе –
тук почиват след дългото скитане уморените ми нозе.
Този факт е световно известен – че на „Руски” започва денят.
И цъфтят в суматохата кестени. Прецъфтяват… И пак цъфтят!”
Михаил Белчев записва тази песен на CD чак през 2004 г., макар и да се върти по радиото десетина години по-рано. Приема се за неофициален химн на столицата и заради нея изпълнителят е удостоен със званието „Почетен гражданин на София“.
С такива песни можем да сме сигурни – авторката на текстовете им – Миряна Башева от днес е почетен гражданин на една небесна, лятна, пееща Индия.
