Наследството на Пол Пуаре в парижкия Музей на декоративните изкуства Парижкият Музей на декоративните изкуства чества Пол Пуаре (1879‒1944) – забравения от историята новатор в модата от началото на ХХ век, твореца с уникален усет, естета с изтънчен вкус към живота, човека, дефинирал и изпреварил времето си.
„Модата е празник“ – така уредниците са нарекли изложбата в Музея на декоративните изкуства, която може да се разгледа до 11 януари 2026 година. По-точно не може да се каже. Защото на Пол Пуаре, който, както сполучливо и остроумно го описва Кристиан Диор, „дошъл и обърнал всичко с главата надолу“, винаги му е било тясно в модните окови.
Той пръв съблякъл корсета на жените. След това създал парфюм (Шанел вървяла по следите му); основал школа за декоративно изкуство за девойки, привличал млади художници да илюстрират каталозите му; предприемал театрализирани търговски турнета из цял свят, самият той играел в театъра, пишел кулинарни книги и организирал такива костюмирани вечеринки, каквито днешните продуценти не са и сънували. „Аз не съм моделиер, аз съм художник“ – казвал за себе си Пол Пуаре.
Разностранността на увлеченията му се проявила още когато бил дете. Израснал в семейство на търговец на платове. Така той винаги имал както достатъчно идеи какво развлечение да предложи на себе си и на многобройните си роднини, така и необходимите за това средства. Той непрекъснато рисувал, обикалял с майка си магазините на улица „Риволи“, организирал семейни вечеринки в родовото имение край Париж, където черпел с детско шампанско собствено производство.
Времето било такова, че всичко наоколо блестяло и хвърляло искри. Апогеят бил Световното изложение в Париж през 1889 година, на което била представена електрическата лампа на Томас Едисън. Пуаре бил толкова впечатлен от това невиждано чудо на техниката, че дори искал да напише благодарствено писмо на Едисън за този подарък на човечеството.
Това буйство на цветовете ще се прояви и в неговата мода. „Увлечението по изтънчеността на XVIII век докара жените до упадък, и под предлога за изтънченост цялата жизненост беше премахната“ – пише по-късно Пуаре.
Във всички възможни вариации на оттенъците „бедро на нимфа“ (цветът на бедрото на нимфата е бледорозов, с нюанси от бледо-розово до розово с прасковен или жълтеникав оттенък. Този цвят е вдъхновен от роза със същото име, както и от идеята, че кожата на изплашена нимфа леко се зачервява, когато бяга от сатир; названието е шеговито, свързано с естетиката на френския стил „рококо“ и на „стила помпадур“ от първата половина на 18 век; асоциира се с античните образи на нимфите и богинята на утринната зора Еос (римската Аврора), от бледолилавите до сламените, „в това овче стадо“ той хвърлил „няколко яки вълка“.
Тъканите пламтели в червено, зелено, синьо, лимонено – също като електрически лампи. Вярно, това било вече по времето на „Руските сезони“.
Но Пуаре страшно се ядосвал, когато му приписвали влияние на творчеството на Лев Бакст, макар че „Шехеразада“ му направила, както и на целия артистичен Париж, изключително ярко впечатление. Той обаче твърдял, че апологетът на източното влияние в модата бил той и само той.
Пуаре винаги е бил конте. На снимките на френския фотограф от Одеса Борис Липницки дори по време на военната си служба дрехите му изглеждат чисто нови, сякаш е облечен не с военна куртка, а със сако от висшата мода. Самият Пуаре си признавал, че може да му се е случвало да забрави да се измие, но никога – да си смени якичката.
Същото било и със занятията: случвало се да не отиде на училище, но театъра никога не пропускал. В 19:00 още вечерял със семейството си у дома, а в 19:45 вече стоял пред вратата на „Комеди Франсез“. Мюне-Сюли, Сара Бернар и другите – както именитите диви, така и безименни красавици от онази великолепна епоха на драматичния театър – подхранвали юношеското му въображение, а тоалетите им се трупали в актива на бъдещия моден дизайнер.
Вечер, върнал се от театъра, той се усамотявал в стаята си и във всички тези приказни рокли обличал малък дървен манекен, който в умелите му ръце се превръщал ту в очарователна парижанка, ту в източна императрица, ту в съблазнителна баядерка (куклата – подарък от сестрите му – също е експонат в изложбата).
И ако стандартите на висшата мода му е дефинирала къщата Worth, по това време вече преминала в ръцете на синовете на основателя ѝ (единият бил консерватор и с всички сили подкрепял пищните тоалети на стария Уърт, другият бил прогресист и ратувал за тоалети за принцеси, които са сменили каляските с автобус), то на стила му на живот го обучил Жак Дусе (1853‒1929).
Всичко в него и всичко негово възхищавало Пуаре: обзавеждането на дома му – старинните гравюри и картини, редките мебели, подбрани с безупречен вкус, кадифените пердета. Начинът му на говорене. Винаги идеално лъснатите обувки завършвали безупречния портрет. „Слушайки го как говори, си мислех, че той казва всичко, което аз самият бих искал да кажа. В мислите си аз вече бях бъдещият Дусе. И не исках да имам друг образец освен него!“
Първата творба на Пол Пуаре при Дусе била малка якичка от червено сукно, която се закопчавала отстрани с шест перлени копчета. Тя толкова харесала на любимите клиентки на Дусе – оперните и театралните диви,‒ че през 1898 година модният дизайнер предложил на юношата постоянен договор. Работа имало предостатъчно: нови модели трябвало да се пускат всяка седмица, защото красавиците от онова време не допускали дори мисълта, че може да се появят на надбягванията два пъти с един и същи тоалет.
Пуаре създал цяла серия костюми, състоящи се от жакети и поли, които жените обличали върху корсети. Тези ризници още тогава не му харесвали, но нямало друг начин. Дусе от все сърце покровителствал протежето си и дори му увеличил заплатата, за да има възможност Пуаре да води светски живот. „Бих искал да ви виждам на театрални премиери, на надбягвания, на модни места и със симпатична приятелка, която да обличате по свой вкус“ – поучавал го наставникът.
След като преминал през школата на Дусе и братята Уърт, през 1903 година Пуаре основал своя собствена модна къща. Ако Шарл Фредерик Уърт бил основоположникът на висшата мода, то Пуаре станал нейният освободител, решително зарязвайки корсетите и заменяйки ги със сутиен. Вярно, тук пък се появила друга крайност. Бюстът вече бил свободен, но краката не били: те били „затворени“ в тесни поли – такива, че не можеш и крачка за направиш, нито пък в кола да седнеш. Но модата си свършила работата: носели ги всички.
Не толкова следвайки заветите на Дусе, колкото спасявяйки се от опиума и другите модни зависимости, Пуаре все пак си намерил дама на сърцето – незабележимата провинциалистка Дениз Буле, която заради съвсем безличната ѝ външност презирали дори продавачките в магазина му.
Но трябвало само веднъж тя да се появи на една светска премиера с тюрбан на главата, каквито не се носели от времето на мадам дьо Стал, че и с дълго щраусово перо, за да се превърне в законодателка на модата. Дениз станала не просто съпруга и муза на активния си съпруг, но и пълноправен съавтор на къщата Пуаре.
Разхождайки се веднъж в околностите на Шан-з-Елизе, моделиерът попаднал на изоставена къща, в която се били настанили кокошки и безпризорни котки. За обикновените търговци тя била твърде голяма, а за Пуаре – точно каквато трябвало. Направил скъп и разкошен ремонт – като на къщата на Дусе.
Градината украсил по версайската мода, издигнал там летен театър, наречен „Оазис“. Стените и градината видели най-екзотичните и изискани празници в Париж от началото на века. До нас са дошли разкази за вечеринката „Хиляда и втората нощ“, която пренесла целия парижки бомонд в някакъв измислен Изток (все пак „Шехеразада“ не давала мира на Пуаре), „Пирът на Бакхус“ бил съпроводен от танци на Айседора Дънкан, а „ексцентричната красавица“ Кариатис – най-екстравагантната танцьорка в Париж Елизабет Тулемон – танцувала с рокля на Наталия Гончарова (съпругата на Пушкин).
А какви били витрините там! Есенно време Пуаре докарвал от гората Фонтенбло окапала суха шума и я смесвал с подходящо по цвят сукно или кадифе. През зимата се използвал бял тюл, с който покривали изсъхналите клони. Детайлите, подбрани толкова обмислено и с такова чувство за мярка и вкус, стрували на Пуаре скъпо. Но той не жалел парите.
„За подарък на всички велики дами“ издавал албуми на фина хартия Arches с рисунки на негови рокли, направени от Пол Ирибу, а по-късно и Ерте (Роман Петрович Тиртов, когото открил Пуаре). Дамите отговаряли с взаимност. Колекционерката Пеги Гугенхайм, актрисата Андре Спинели, а след тях и богати клиентки от Франкфурт, Берлин, Варшава, Виена, Москва, Санкт Петербург си шиели рокли при Пуаре.
Заедно със съпругата си предприемал рекламни пътувания из цял свят (в САЩ не го наричали по друг начин освен „краля на модата“) и организирал светски събития с голям рекламен ефект. За пребиваването си в Петербург Пуаре ще запази странни спомени. Когато видял плана на театралната зала, почти напълно запълнена (навсякъде имало червени кръстчета), той се зарадвал – работите вървят добре. Оказало се, че „кръстчетата“ са места за полицаи. На всяка знатна особа в кипящия от революционни идеи Петербург се полагал цял взвод охрана.
Когато се завърнал у дома, Пуаре заръчал на родителите си спешно да се отърват от руските ценни книжа, но родителите му само махнали с ръка: новите власти, естествено, щели да изпълнят задълженията на старите. „Кой в крайна сметка беше прав?“ – не без гордост питал Пуаре.
Обаче приближаването на собствения си финансов крах не желаел да види. Заслепеният от успехите си мечтател продължавал да е извор на идеи и да реализира разточителните си фантазии. През 1925 година по случай Международната изложба на декоративно и промишлено изкуство пак решил да се отличи, като организирал собствена грандиозна ретроспектива на три шлепа, закотвени на Левия бряг на Сена срещу Големия дворец (Grand Рalais).
Рокли, мебели, парфюми, картини на Раул Дюфи и други съратници, ресторант, композиции от цветя… Но никой не дошъл. Лодката на Пуаре получила пробойна, а с икономическата криза от 1929 година започнала да потъва. През 1932 година къщата на Пол Пуаре била закрита. Жена му вече го била напуснала, децата му не продължили бизнеса на баща си. Той пък се захванал да пише мемоари и… готварски книги. Любимата си роля на Бакхус продължил да играе до последните си дни.
