Модната диктаторка Даяна Врийланд в света на леопардите

Александър Врийланд – внукът на Даяна Врийланд – прочутата някогашна главна редакторка на две големи американски списания, диктуващи модните тенденции не само в САЩ, но и по света – Harper’s Bazaar и Vogue – издаде нейни крилати фрази в книгата Bon Mots („Точно подбрани думи“).

 

Даяна Врийланд (1903 – 1989) е знаменита личност – жена, винаги с позиция, а близките й често си повтаряли нейната фраза: „Малко лош вкус е като щипка червен пипер. Всички имаме нужда от него. Проблемът е, когато изобщо нямате вкус“.

Внукът й разказва, че помни сякаш е било вчера как тя сутрин ставала и първо взимала телефонната слушалка. Обаждала се в редакцията и започвала да диктува – всякакви указания, писма.

„Това си беше истинско аудио изживяване!“ – признава Александър, който е събрал крилатите й фрази, ровейки се в архивите и на Музея на изкуството „Метрополитън“, и на медийната компания Conde Nast, и на Нюйоркската обществена библиотека.

С внука си и сина си.

А ето някои от цитатите, които може да прочететe в излизащата официално на 17 март книжка:

Трябва да сте в крак с времето. Трябва да се интересувате от това, което се случва, и какво е съвременно. Така животът ви ще бъде смислен и вълнуващ. Да живеете в миналото е най-бързият начин да остареете.

Новата дреха няма да ви отведе никъде, по-важен е животът, който живеете, обличайки се с тази дреха.

Жълто! Какво разбирате вие от жълто?! Само Матис и аз разбираме от жълт цвят!

 Първото нещо, което човек трябва да направи, е да си извоюва шанса да бъде роден в Париж. След това всичко останало се нарежда от само себе си. (Както сигурно се досещате, Даяна е родена в Париж. Съпругът й е банкерът и международен финансист Томас Врийланд, а според внук й тя смятала, че фактът, че е родена в Париж и гарантира доживотна връзка с изкуството и красотата.)

Смятам, че докато сме млади, трябва да бъдем насаме със себе си и с малките си болки и страдания – защото един ден, когато изгрее слънцето, дъждът завали, а снегът заснежи, всичко си идва на мястото!

Днес дните са страхотни! Не искам да чуя повече за миналото!

Не си мислете – колко жалко, че съм се родил толкова късно. Всеки живее с подобни илюзии. Но по-страшното е, когато твърде късно започнете да мислите.

 Свят без леопарди? Кой изобщо би искал да живее на подобно място?

„Баба ми обожаваше леопардите – начина, по който се движеха, начина, по който изглеждаха, суровата им енергия, красотата която, като че ли им беше и вътрешноприсъща“ – коментира внукът.

Александър Врийланд споделя, че на една от илюстрациите на книгата можем да видим баба му на голямото си черно бюро във Vogue. На стените висят информационни табла с вдъхновяващи снимки. Килимът е с леопардов принт, а телефонът й е винаги подръка.

Александър признава, че макар и много хора да са обявявали баба му за оракул на модата, тя била в по-голяма степен добър слушател.

„Едно от нещата, които наистина ме впечатляваха в нея, бе, че тя никога не ми казваше какво да правя с живота си“, отбелязва внукът. „Никога не ми даде съвет с кого да излизам или къде да живея … всички онези неща, в които родителите, бабите и дядовците са „тесни специалисти“. „Но не си мислете, че не й е пукало за мен – напротив, тя често ме питаше каква музика слушам и какви филми харесвам,“ продължава Александър.

Той смята, че книгата е ведра и оптимистична и ще даде друг поглед към баба му – различен от образа й във филма „Клоунско лице“ от 1957 година.

„В действителност тя не беше някакъв злобен критикар. Ако нещо не й харесваше, просто си мълчеше. Ако отидеше в нечий дом и той като цяло не беше по вкуса й, тя се оглеждаше за нещо, което да й грабне погледа. Примерно – красиви цветя във ваза или просто саксия. След което веднага изразяваше възхищението си от цветята. Винаги намираше нещо, за което да каже нещо положително, а останалото – просто не го коментираше.“

„Вероятно някои от цитатите могат да ви прозвучат и малко „глупаво“, но все пак – има и мъдри приказки. Не исках това да са куп цитати за модата – сещате се – за прически и рокли. Смятам, че е важно днес да се чува гласът на жени със собствен почерк в живота – жени, които вдъхновяват, а не чакат някой друг да ги вдъхнови“, завършва Александър.