Ясен Григоров е фотограф, отличник във випуск 2020 от бакалавърския курс по фотография на Уестминстърския университет. Средното си образование е завършил в София. Веднага след завършването си през 2017 г. е приет да следва в престижното лондонско висше учебно заведение. Фотографската му изложба „Образцов дом“, която може да видите в галерия Ко-Оп до 10 август, печели редица отличия.
Една от престижните награди, на която Ясен Григоров става носител с „Образцов дом“ е второ място в категорията „Аналогови творби“ в International Photography Awards.
Ето какво разказа Ясен Григоров около „Образцов дом“ специално за Banker Special.
Местата, които сте снимали – селата Расово и Лехчево, гара Дреновец – това ли е вашият роден край?
Силно казано – роден съм в София, но родата ми е от село Лехчево. Това са няколко села от северозападна България, като всички те се намират на около 50 км едно от друго по права линия. С кола е доста по-обиколно.
В анонса към изложбата признавате, че сте чувствали антипатия – към какво по-точно? Към бедните селища от северозападна България? Към хората, останали там и приели, че техните близки ще заминат за големия град, в търсене на по-добро бъдеще за себе си и децата си?
Антипатията, която имам предвид, въобще не се отнася до хората, които остават на село. Нито усещам някаква антипатия към движението – от селото към града. Би било изключително лицемерно да изпитвам подобно чувство, имайки предвид, че самият аз съм се изнесъл от България с идеята да преследвам образование и кариера, по-висок стандарт и качество на живот. Не бих могъл да обвинявам никого.
Социалната отговорност е до един момент и това масово движение на не знам колко милиона българи към чужбина не е от егоизъм. Това, което визирах с чувствата ми на антипатия, се отнасяше до 2016 г. и 2017 г., когато се чувствах неудовлетворен от възможностите, които предлагаше креативната индустрия на младите хора. От друга страна тогава го имаше и моментът, че в България и до ден днешен се отделя страшно много внимание на едни доста негативни и неприятни мнения.
Може ли да дадете пример?
Фактът, че по отношение на ЛГБТ правата и до ден днешен се водят някакви дебати, че има правилно и грешно мнение, за мен е абсурдно! Проблемът за корупцията също е изключително неприятен – особено през 2016 г. – 2017 г., когато бях на 16-17 години и като цяло бях една идея по-нетърпелив от днес. Беше ми писнало да слушам за това – изобщо не разбирах защо аз и цялото ми поколение трябва да страдаме и да се лишаваме от някакви неща – просто защото едни хора са решили да усвоят едни пари, ощетявайки всички останали. Така през 2017 г. взех решение, че образованието ми няма да се развива в България.
Най-малкото заради материалната база тук – имайки предвид изискванията на фотографската индустрия. Ако ви се занимава, например, с така наречената имотна фотография, дори и да снимате някаква скучна реклама – едно от най-елементарните изисквания е да сте запознат с Capture One software и Phase One, като последната струва близо 100 хил. паунда и няма как да ви бъде осигурена от НАТФИЗ, например.
Фотографиите, които сте правили за „Образцов дом“ са снимани с тежка 5-килограмова „Мамия“. Защо сте избрали подобен фотоапарат?
Като цяло предпочитам да снимам на лента. От една страна изборът е заради техническите параметри. Особено при средните формати аналоговите камери надминават или поне със сигурност се равняват по качество на това, което предлагат най-съвременните дигитални камери, и струват много по-малко. Така че в контекста на изложбата „Образцов дом“ използването на тази камера ми позволи да правя големи репродукции, без да губя от качеството.
Защо предпочитате да снимате на лента?
При дигиталния процес във фотографията се губи страшно много и това се дължи на факта, че всичките му системи интерпретират реалността. И крайният ефект е много стерилен. Докато при аналоговата фотография се говори за оптически процес, а след това и за химически. При портретите с тази камера, която, естествено бидейки толкова тежка, изисква да се снима на трипод, го има удобството, че минимализира леко насилствения момент на фотографията.
Така чакам снимания да достигне до определено ниво на комфорт, при което просто го помолвам да погледне в обектива и аз, стоейки встрани, изобщо не гледам през камерата, а просто натискам „спусъка“. Правя го, когато смятам, че хората са се отпуснали достатъчно, за да се случи естествен портрет.
Казвате „стоейки встрани“ – възможно ли е да направите снимка, като не гледате през обектива?
При тази камера светлината минава през обектива, отразява се нагоре в едно огледало. След това в призмата се отразява в още едно огледало и минава през окуляра, където се слага окото. Конкретно при „Мамията“ призма няма и всъщност огледалото е само едно, така че човек не гледа през нея – т.е. гледа през нея, но не гледа напред, а гледа надолу, като камерата се държи на нивото на кръста. Изображението се прожектира върху едно стъкло и се получава прекрасен ефект – 3 D изображение в самата камера, което се движи огледално. И това позволя на снимащия да композира всичко, гледайки надолу в камерата, вместо да я насочва напред. Вярно, така се отнема малко от силата на фотографа – от това, че не е скрит зад камерата, но се променя отношението на човека отсреща – особено когато той не е свикнал да бъде сниман. Така че, знаейки, че всичко е на фокус и е композирано, не изпитвам особена нужда да виждам това, което камерата вижда в момента, когато натискам „спусъка“ – просто защото вече съм наредил всичко и знам какво мога да очаквам като технически резултат. И приоритетът ми е да направя възможно най-добрия портрет – да измъкна, каквото мога от самия човек.
По време на обучението си в Уестминстърския университет учили ли сте естетика?
Не, но през втората година имахме немалко етика, както и малко философия. Като човек, който още от гимназията се интересува от философия, доста се задълбах – започнах да чета страшно много Кант и Лакан в контекста на фотографията, както и Ролан Барт, който е както фотограф, така и философ.
Под етика имате предвид, че сте изучавали какви са нормите в отделните държави по отношение снимането в публичните пространства?
Да, всяка страна си има своите закони. Например по отношение на уличната фотография – във Великобритания, ако си на публично място, и някой те снима, той – човекът с камерата, има абсолютното право да го направи. За сметка на това в Париж, градът, в който уличната фотография се е оформила като жанр, ако искаш да заснемеш някого на публично място, той има абсолютното право да ти забрани. А по отношение на етиката дискутирахме по-абстрактни проблеми, не толкова конкретни, като, например, чисто етически – колко е коректно да се снимат определени неща и от каква позиция. В България съм забелязал, че немалко хора са фенове на фотографа Себастиао Салгадо. Но неговият метод на работа – бял мъж снима в Африка – според мен създава доста етически проблеми, които самият Салгадо не е разрешил по никакъв начин.
А до каква степен фотографът може да навлезе в личната скръб на човека, когото снима? Питам ви в контекста на COVID-19 и редицата фотографии с ковчези и траурни церемонии?
Много зависи от каква позиция снима авторът. И материалът, който сега представям в „Образцов дом“ далеч не е щастлива история. Въпросът е в каква степен авторът – съзнателно или несъзнателно – се възползва от чуждата скръб, за да създаде нещо, което не му принадлежи. Оттук идва сериозният етически проблем. И точно заради това, когато са ми задавали въпроса: „Защо снимаш западащия български Северозапад, при положение, че живееш в Лондон, отговорът ми винаги е бил, че за мен това е едно място – събирателно и симптоматично – на тази суперсложна социално-политическа ситуация в България през последния половин век, която по някакъв начин е допринесла за моето движение към Лондон. И това е едно пространство, в което, макар и да не бих казал, че ми принадлежи, умишлено съм оставил сянката на камерата си – и на една от фотографиите се вижда малко от сянката на ръката ми. Причината да го направя, бе, че исках да имам някакъв дребен референт към мен, който да символизира отсъствието ми, което отчасти е по избор, но отчасти е и заради доста фактори, тотално извън мен.
Как си представяте купувачите на вашите фотографии от „Образцов дом“?
Голяма част от нас в България могат да се припознаят в историята, която разказвам. Така че мотивацията, която си представям, че стои зад съответната покупка, ще е силно зависима от спомени, от елемент на носталгия, от копнеж по завръщането. Забелязах, че на откриването много хора, които ме спряха да си поговорим, асоциираха различни фотографии от поредицата с някое село, в което са ходили някога, с някакво място, където са посещавали баба си, дядо си. И взаимствайки от Роланд Барт, ще кажа, че когато публиката е под въздействието на една фотография, се наблюдават две неща – има я концепцията за студио, което авторът е конструирал и вкарал във фотографията и то би могло да бъде видяно и разбрано от всеки, който има интерес и желание да се вгледа в нея. Има го и същинският момент на афект, който Барт нарича punctum, където се случва точно тази много интимна и много конкретна и персонална връзка между гледащия и самата фотография. И тогава някакъв елемент от нея, който дори не е задължително да е умишлен, успява буквално да прободе зрителя, да го докосне.
И това е и моята цел – да дам възможност на публиката по някакъв начин да поживее с тази история. И да й даде живот извън галерията, който според мен е много важен. Понеже проблемът, който всъщност разискваме и до някаква степен се опитвам да обясня в поредицата, не е тръгнал наникъде – няма и да изчезне в скоро време…
