Мартин Скорсезе и италиано-американският стил

Мартин Скорсезе е един от най-великите живи режисьори. Той прави мрачни и често пъти изпълнени с насилие филми, в които съчетава съвършена кинематография с невъобразимо талантливи актьори. Такива са „От другата страна“, „Шофьор на такси“. Но Скорсезе е и страстен любител на модата и нейното ярко присъствие се вижда във филмите му. Ето няколко примера.

 

Кадър от „Добри момчета“.

Спомняте ли си актьора Рей Лиота в „Добри момчета“ (Goodfellas), облечен в стил 60-те години на миналия век? Този месец стават точно 30 години от премиерата му, но все още вълнува, както с историята си, така и с облеклото на мъжете в него – кожени мокасини с пискюли, елегантен костюм, съчетан с красива жилетка.

При Скорсезе начинът, по който се обличат героите, често е важен ключ към разбирането на характерите им. В „Ирландецът“ – последната криминална епопея на режисьора, която привлече рекордните 17.1 милиона зрители само в първите пет дни по Netflix, мафиотският бос (в ролята Джо Пеши) бе облечен в стил 70-е години – с изострена прилепена яка – така, както Скорсезе си спомня, че в детството му са се обличали кварталните босове (Скорсезе пояснява в едно интервю, че този специфичен дизайн на ризата е знак, че човекът, който я носи, не е кръвен роднина на мафиотите, но по заслуги е „произведен“ в такъв.)

Кадър от „Не си само ти, Мъри!“.

Мощното сливане на стил и идентичност е характерно още за първите филми на Скорсезе, както се вижда от наградения му през 1964 г. студентски филм „Не си само ти, Мъри!“ („It’s Not Just You, Murray!“). Това е комедия, заснета в черно-бяло, в която героят застава директно пред камерата и говори за дрехите си: „Виждате ли тази вратовръзка? Тя струва 20 долара“.

Припомняме „Не си само ти, Мъри!“, защото този филм заедно с още други четири по-ранни филми на режисьора, заснети на 16-милиметрова кинолента (всички са изцяло реставрирани), бяха включени в „Scorsese Shorts“, издадени неотдавна от Criterion DVD.

Санди Пауъл.

„Нямам никакви съмнения, че Марти има огромни познания по история на модата“, коментира работата на Мартин Скорсезе британската дизайнерка на костюми Санди Пауъл. Тя е носителка на няколко награди „Оскар“ за работата си във „Влюбеният Шекспир“, „Авиаторът“ и „Младата Виктория“. В проект на Скорсезе се включва за първи път през 2002 г. – за „Бандите на Ню Йорк“.

„Той има остро око към детайла и невероятна памет. Не са много режисьорите, които могат да направят разлика между ширината на ръкава на мъжка връхна дреха от 1830 г. и такава от 1850 г.!“

Малката Италия на големия екран

В реалния живот Скорсезе следва определен стил на обличане, който може да се нарече „градска елегантност“. Години наред той попълва гардероба си с дрехи от прочутия нюйоркски универсален магазин Barneys. Те са първите, които внасят луксозни марки като Giorgio Armani, чиито дънки Скорсезе колекционира. По-късно режисьорът започва да се облича с дизайнерските костюми на Battistoni, Berluti, Anderson & Shepperd, които винаги комбинира с открояващи се вратовръзки и аксесоари, включително с елегантни джобни часовници. В това няма нищо учудващо – Скорсезе още през 1969 г. носи мъжки френски копчета за ръкавели на фестивала „Удсток“. Всичко идва от семейството му – майка му Катрин е шивачка, а баща му – Чарлз – печатар. По-късно двамата са му консултанти и му дават ценни съвети как да облече героите си в „Добри момчета“ и в „Невинни години“, с които печели „Оскар“ за костюми през 1993 годината.

Заедно с родителите си Скорсезе живее в „Малката Италия“ – квартал в Ню Йорк, известен не само с високата мигрантска престъпност, но и с пекарните си и с произвежданите в него червени сосове.

Скорсезе често припомня, че кварталът, в който е израснал, го е вдъхновил за филма му от 1973 г. „Коварни улици“. В детството си малкият Мартин седял на покрива на сградата, в която живеел с родителите си, и гледал към хората, изпълващи улиците – най-вече работници – италиански мигранти, деца и тук там по някой „покровител“ на престъпни банди, облечен в костюм, шит по поръчка, с много големи шарки. „Босът“ задължително носел скъпи обувки и открояващи се бижута, с които демонстрирал богатството си.

През 1974 г. предлагат на Скорсезе да режисира документален филм за италианците, живеещи в „Малката Италия“. Но вместо да последва традиционния подход (да се порови из архивни кадри и да снима характерен персонаж – разказвач), Скорсезе решава да снима филм за родителите си. Нарича го „Италиано-американец“ (Italianamerican). Във филма му звучи тарантелата (всеки, който е гледал „Кръстникът II“ знае, че героят Франк Пентанджели напразно се опитва да накара сватбарския оркестър на площад „Невада“ да засвири този традиционен италиански танц, преди музикантите подигравателно да подхванат мелодията на „Pop Goes the Weasel“ (това е известна песен с непреводимо заглавие, с което се описва поведението на онези пияници, които изпиват всичко, което имат, та дори и залагат дрехите си, за да си платят сметката на кръчмаря).

Родителите на Скорсезе.

В „Италиано-американец“ виждаме родителите на Скорсезе – около 60-годишни. Бащата е с шарена риза на райета и тъмни панталони, а майката – с лилавосива коса, с рокля без ръкави, но с волани. Тя разказва забавни истории, бликащи от остроумие, насред кухня със сини тапети на цветя. Там тя приготвя вечерята – типичната италианска паста. Скорсезе й задава няколко въпроса, най-важният, естествено: „Как се научихте да правите соса?“ След това има и питания за това как е решила да се изхранва с шиене на дрехи. Разбира се, това че е отгледан в семейство на шивачка, изобщо не означава, че Скорсезе превръща филмите си в модно дефиле. Ни най-малко – той просто е много по-взискателен от останалите към дизайна на костюмите и проверява всяка материя, от която са ушити.

Най-ценното – автентичност

Кадър от „Шофьор на такси“.

Скорсезе често признава, че „Италиано-американец“ е най-добрият филм, който е правил някога. Твърди го заради размаха и свободата, с който го режисира. Скоро след този документален филм, излъчен по местна нюйоркска телевизия, той започва да снима най-смелите си филми, в които експериментира с камери и техники за монтаж.

Първият е „Шофьор на такси“ (1976), вдъхновен от „Записки от подземието“ на Достоевски, с който печели „Златна палма“ през 1976 г. в Кан. След това снима „Разяреният бик“ – биографичен филм за американския боксьор Джейк Ламота, с който Де Ниро печели „Оскар“ за най-добра мъжка роля.

Кадър от „Разяреният бик“”.

Скорсезе не се спира подробно на всичките седем съпруги на Ламота, а само на втората – Вики (в ролята Кати Мориарти), в която боксьорът се влюбва от пръв поглед, когато я вижда да събира слънце в един обществен басейн. Двамата вдигат сватба на покрива на сграда в квартала „Малката Италия“ – също както и родителите на Скорсезе са направили тяхната.

За Скорсезе автентичността е на първо място. „Това е основополагащото в неговото кино – запазената му марка, която го прави толкова специален“ – пише кинокритикът Кент Джоунс.

„Филмите на Скорсезе хващат за гърлото, вълнуват, държат в напрежение, защото са истински – но не толкова заради начина, по който е показана организираната престъпност в тях, а заради реалните преживявания. Заради събиранията на хората, изразяването на емоциите им и цялата поезия на нелекото им, но красиво и елегантно съществуване“, завършва Джоунс.