Само след няколко дни – на 12 май – е световната премиера на биографичната комедия „Кой уби BlackBerry“ на режисьора Мат Джонсън.
В ролите ще видите Джей Барушел, Глен Хауъртън, Мат Джонсън, Кари Елуис, Сол Рубинек.
През 2023 г. излизат много биографични филми, посветени на крупни корпорации. „Кой уби BlackBerry” е от рода на мотивационните филми. Вероятно си спомняте онези широки телефони с бутони – в онези години тийнейджърите мечтаеха не за нов айфон, а за компактен смартфон BlackBerry. Режисьорът показва на екрана отначало стремителния подем на компанията, а после оглушителното ѝ сгромолясване.
Технологичният гений Майк Лазаридис (Джей Барушел) ръководи неголяма компания за производство на различни чипове. Впрочем без особен финансов успех. Майк и приятелят му Дъг (Мат Джонсън) се опитват да продадат на големите компании нова разработка – нов модел джобен телефон, който също така ще съчетава функциите на пейджър и компютър. Но нищо не излиза: момчетата умеят да изобретяват и да правят, но са напълно лишени от маркетингов усет.
Наема се да им помогне твърдият и безпринципен Джим Балсили – Глен Хауъртън от „Във Филаделфия винаги е слънчево”, за чийто избор кинокритиците твърдят, че е най-гениалното решение при кастинга.
Той не разбира нищо от техника, но затова пък умее да влиза под кожата на купувача. За прекалена инициативност дори го изгонили от предишната му работа.
Историята на компанията BlackBerry така идеално пасва на формàта на биографичен филм, че е странно как кинематографистите толкова дълго са се забавили с пресъздаването ѝ. Съдете сами: това е едновременно история на успеха и на провала, в нея сякаш специално са събрани всички най-ярки архетипове на подобни сюжети.
Тук има и нервозни гении, и корпоративни плъхове, и наивни мечтатели, и бездушни управленци, които помрачават всичко и превръщат някога процъфтяващия екип от приятели в бездушна машина за печатане на пари.
Но най-хубавото е, че BlackBerry показва, че тези архетипове не са статични. Едни и същи хора могат да бъдат съвсем различни персонажи в зависимост от етапа в живота им.
Майк Лазаридис в началото на филма е типичен герой от повдигащ духа филм–биография – талантлив, готов да разшири границите на възможното. На финала Ладаридис е злодей от същия жанр – студен търговец, обхванат от ужас, че всеки момент ще го помете вълната на прогреса (в лицето на Apple, разбира се).
И филмът на Мат Джонсън подробно показва тази трансформация – не само на равнище на съдържанието, но и на формата. Първата половина на филма изглежда малко забързана, суетлива. Камерата препуска из кабинетите, търси лица и случайни детайли, тя е субективна и жива като в „Игра на понижение” на МакКей или сериала „Офис”.
Макар че това по-скоро не е заимстване от други автори, а съвсем органичен за Джонсън стил: самият той преди е снимал полуекспериментални псевдодокументални филми и едва сега се е добрал до кино с големи актьори. Той успява дори във филм с добре сглобен сценарий да създаде усещане за хаос.
Офисното пространство на BlackBerry (а по-точно тогава още Research in Motion) се превръща в някакъв първичен бульон от талант и идеи, от който не се знае какво ще излезе. Това не знаят и самите инженери – защото прототипите се сглобяват в движение и буквално от каквото се намери под ръка.
Псевдодокументалният стил се запазва през целия филм, но с времето хаотичният дух се изпарява. Офисите, подобни на компютърен клуб, се превръщат в скучни сиви кутийки, няма ги вече развълнуваните викове и дружеските спорове, изчезват дори вечерите, посветени на гледане на филми. Вместо хаотичните комедийни сцени са изместени от по-конкретния сюжет с финансовите машинации.
Показвайки падението на компанията, Мат Джонсън прави експеримент и със самия себе си – проверява дали може да се откаже от свободния стил и да се вмести в по-тесни жанрови рамки.
За разлика от BlackBerry, която с идването на големите пари неудържимо губи репутацията си, при Джонсън нещата вървят добре: дори в доста задушаващите рамки на биографичния филм той не губи остроумието си и сценичното си изящество.
Освен всичко друго филмът му е урок по приложение на рефрени. Фразите, подхвърлени от героите в един контекст, после се повтарят в съвсем друг – и неочаквано се оказват със съвсем различно, противоположно значение, показвайки колко са се променили нещата.
По начало забавни детайли с времето обрастват с печални конотации. Да кажем, в началото е показано как Лазаридис ясно долавя бръмченето на некачествена електроника и не може да го понася – захваща се да поправя устройството направо в чуждия офис. Към края той докарва собствената си компания дотам, че навсякъде вече всичко бръмчи.
Изобщо, като за филм за пионери в технологията, BlackBerry имат много интересни отношения с прогреса. Мат Джонсън с голям интерес показва изобретенията на героите, но в резултат техните амбиции довеждат до корпоративна сивота, и изглежда, че другояче не би могло и да бъде.
Цената на развитието тук е скука. Парите поглъщат личността, не дават възможност на човек да се занимава с някаква любима дейност или просто спокойно да погледа хокей (важен за филма символ, тъй като почти всички персонажи са канадци).
Единственият истински жив персонаж остава приятелят Дъг, който не приема новата реалност, отхвърля прогреса на компанията, а в ключовия момент просто се обръща и си тръгва. Изглежда много символично, че самият Джонсън играе ролята. Ако филмът беше заснет от някой друг, по-успешен постановчик, сигурно би изглеждал като поредната лицемерна приказка от името на богатите, че богатството е зло.
Но в ръцете на аутсайдера Джонсън историята се превръща почти в манифест на нещо като здравословна стагнация. Изводът – за да си щастлив, понякога трябва да си наясно с ограниченията си и да не се вреш там, където не са те канили.
