Филмът „Баншите от Инишерин“ получи наведнъж две награди на Венецианския кинофестивал и към днешна дата е един от главните претенденти за „Оскар” за най-добър сценарий.
Режисьор е Мартин Макдона, а в ролите ще видите Колин Фарел, Брендан Глийсън, Кери Кондън, Бари Когън, Гари Лайдън.
Годината е 1923, в Ирландия се води гражданска война, на отдалечения остров Инишерин живеят около стотина души. Вечер те се събират в кръчмата, пият, свирят на музикални инструменти, говорят си за всичко и за нищо.
По цели дни разни глупости си дърдорят Падрик (Колин Фарел) и цигуларят Колм (Брендан Глийсън), който в един момент осъзнава колко кратък е животът. Той решава да не губи време за безсмислени разговори, затова моли най-добрия си приятел никога повече да не разговаря с него, а за всяко нарушение на изискването заплашва да си отрязва по един пръст.
Някои от вас ще си помислят кой ли е написал толкова смахнат сценарий?
Други пък ще се ядосат на режисьора, че избрал да интерпретира тъкмо такава налудничава история. Реално сценаристът и режисьорът са едно и също лице – Мартин Макдона. Той вече е познат на кинаджийския свят – най-напред спечели „Оскар“ с дискусионните „Три билборда извън града”, после дойде опитът му в жанра философска повест и наградата за най-добър сценарий на Венецианския кинофестивал, като изпълнителят на главната мъжка роля Колин Фарел спечели Купата „Волпи” за най-добра мъжка роля.
Винаги е приятно, когато първоначално режисьорът завоюва любовта на обикновените зрители, а после, когато усложнява стила си, успява да привлече вниманието и на кинаджиите, които признават само фестивалния тип филми. Първите той очарова със сухия, саркастичен хумор на обикновения работник, а другите – с образа на объркания човек.
В други филми на Макдона като „В Брюж” и в „Седмината психопати” се прокрадва дълбока и необяснима меланхолия между престрелките и словесните дуели, а в „Баншите на Инишерин” печалното настроение постепенно обзема всички жители на селото.
Първа негова жертва става Колм, рязко осъзнал безсмислеността на битието: той обяснява на Падрик, че след десетки години доброто име ще бъде забравено, а музиката ще остане във вечността. Затова Падрик написва произведението „Баншите на Инишерин” , което трудно може да бъде наречено велико, но за автора му много по-важен е самият факт на създаването му.
Размислите за духовните терзания са неразбираеми за пастира, тъй като той не е свикнал да осмисля съществуването си.
Падрик е просто добър човек, на него и това му стига, чувствата на музиканта той споделя само в моменти на мъчителна самота, които го плашат до дън душа.
Падрик настойчиво се опитва да разбере от Колм причините за прекратяването на дружбата им, без да разбира защо той самият толкова се нуждае от тези отношения.
Отговорът е ужасен – без приятеля си Падрик остава сам с живота си на неудачник, който, вече навършил петдесетте, няма нищо зад гърба си. Подобни на Падрик герои има в предишните творби на Макдона (понякога ролите изпълнява Сам Рокуел), само че тези персонажи се наслаждаваха на своята искреност и глупост, без да се замислят за последствията от действията си.
В „Баншите на Инишерин” глуповатият герой се сблъсква с екзистенциална криза, с която той не може да се справи със собствени сили.
В подобен капан на безизходност е попаднала Милдред от „Три билборда извън града”, която не може да се освободи от разяждащия я спектър от чувства: съсипва я мъката по убитата ѝ дъщеря и в същото време я изгаря жаждата за отмъщение.
Каквото и да направи, мъртвите не могат да се върнат. Хуманистичното послание е характерно за Макдона, и изглежда, че в „Баншите на Инишерин” той стъпва на ронливата почва на екзистенциалната драма.
Празнотата, с която се сблъсква Падрик, са почувствали и други герои на филмите на Макдона. Тя може да се усети в самоубийствения изстрел на шерифа Бил (Уди Харелсън; „Три билборда извън града”), в нещастната съдба на Ханс (Кристофър Уокън; „Седмината психопати”) или нескончаемата вина на Рей (Колин Фарел; „В Брюж”). Само в „Баншите” може да се почувства страхът от големия живот.
Всички персонажи на филма живеят на своя малък остров и чуват далечните гърмежи на оръдията – отгласите на войната, които изобщо не ги тревожат. Този сюжетен елемент е важен за режисьора, заснел филма в година на нескончаеми бури: щурмът на Капитолия в САЩ, революцията в Мианмар, завземането на Афганистан от терористи и много други гръмки събития.
Те напомнят военна канонада, заглушаваща всякакви чувства и емоции. Само че до остров Инишерин ехото на тези гърмежи едва достига, затова Падрик и Колм дори не се замислят за събитията от държавна важност. За тях голямата земя е нещо далечно и непознато, където се осмелява да замине само сестрата на Падрик – Шейвън (Кери Кондън).
В нея са преплетени чертите на двамата главни герои: тя също толкова силно осъзнава безсмислеността на битието, но въпреки всичко избира живота. Мъжете, както е прието във филмите на Макдона, поради безпомощността си избират смъртта, но в последния момент се отказват от тази крачка.
Единственото, което разваля „Баншите на Инишерин”, е съставеният от клишета патос.
Макдона се любува на красивите кадри на природата на Ирландия, използва приказни мотиви, персонажи и дори многозначителната фигура на магарето, признаци на мистичното кино (от „Андалузкото куче” на Бунюел до „Моят ХХ век” на Енеди).
Без тях на автора би му се получила ни повече, ни по малко драма по любимата му тема – реакцията на човека на душевните терзания. Като истински хуманист Мартин Макдона стига до един изход: навсякъде има тъмни петна, у хората също, но светлината винаги ще бъде повече, макар и в далечината да се чуват топовни изстрели.
