Как в „Млечният бар“ художникът Николай Зиков „се заобича“ с цензурата

В навечерието на своята 75-та годишнина художникът Николай Зиков ще покаже емблематични портрети в основния салон на галерия „Сан Стефано“. Изложбата се открива днес и е кръстена „Образи“. В нея са включени творби, рисувани от 60-те години на миналия век до наши дни.

Зиков рисува Бога

„Човекът е създаден по Божия образ, затова, когато погледнете лицето на един човек – на майка си или баща си, на любимата си, на някой съсед или на продавачката в магазина, всъщност вие виждате образа на самия Бог. Когато един художник рисува портрет, той рисува Бога…“

Николай Зиков, Портрет на Ева, 1980.

Това е принципът, който роденият през 1946 г. в София художник изповядва. Като добавим и сюрреализма, на който става голям фен  в студентските си години – през 1975 г. завършва Декоративно-монументална живопис в Художествената академия, може да си представим с какви образи ще ни изненада Николай Зиков. В изложбата му, че освен класически портрети и модерни експерименти, ще бъде показан и цикъл с портрети на исторически личности, нарисувани в духа на старите майстори.

Зиков в „Млечният бар“

Николай Зиков, Арменка, 1979.

За интереса към сюрреализма „заслуга“ имат часовете, които Николай Зиков прекарва през 70-те години в „Млечният бар“ (бохемско кафене, което се намирало на партера на една ъглова кооперация на пл. „Славейков”). В него се бил оформил интелектуален кръг, начело с преводача и писателя Владимир Свинтила, който разказвал безброй интригуващи истории – бил в лагера „Куциян“ по фалшиво обвинение в шпионаж, работил в издателство „Български художник“, след това бил драматург в Театъра на въоръжените сили и през цялото време бягал от реалността, превеждайки  Шекспир, Бърнард Шоу, Джон Пристли. Освен него имало и други творци – бунтари, авантюристи. Този кръг повлиява на Зиков. Вдъхновява го за създадения в края на 70-те години цикъл от сюрреалистични творби – „ХХ век“. Той противоречи на принципите на социалистическия реализъм и Зиков има проблеми с цензурата. Но не се пречупва – това се усеща в платното му „Непобедена земя“, предизвикало сензация на обща художествена изложба във Враца през 1976 година. То ще може да бъде видяно в рамките на изложбата, за която е предоставено специално от Врачанската художествена галерия.

Николай Зиков, Френско момиче. 1987.

Зиков сякаш обичал да провокира, без да се притеснява, че от Държавна сигурност често му отправяли остри предупреждения, че не може да рисува, каквото си поиска, а още повече – застоя и упадъка на комунизма. Но той продължавал да следва своите принципи – и през 1977 г. с картината си „Политическа песен“ провокира спорове по време на обща художествена изложба в Добрич, защото изобразява смятания за упадъчен от социализма Салвадор Дали. През 1979 г. отново има проблеми с цензурата – неговата „Балада за българина“ не е допусната до участие в изложба, защото била фашистка. Подобна съдба има и картината му „Обикновен социализъм“, изобразяваща хора, затворени в каменни ковчези с гравирани серийни номера върху тях. Платното му е предложено за участие в международна младежка изложба в София, но вместо да привлече вниманието на чуждите гости, става причина Зиков да бъде изолиран от активния творчески живот на художниците. Да не може да показва картини и да се окаже в своеобразния „черен“ списък на „неканените“ художници, редом до творци като Маргарит Цанев, Николай Майсторов, Иван Георгиев – Рембранда, Иван Кирков.

Николай Зиков. Автопортрет. 1987.

В началото на 80-те години Зиков е принуден да се откаже от живописта и започва да прави металопластики, мозайки, скулптури, фрески. Занимава се и с реклама. От онези години е скулптурната му композиция „Ян Бибиян и дяволчето Фют“ в Мадарската градина в София. Първата си самостоятелна изложба организира едва през 2020 г., когато е представен и албум с негови произведения,  съставен от изкуствоведите Людмил Веселинов и Галина Декова. През май 2021 г. негови произведения са включени в изложбата „Антисистемната нормалност“, която показва картини и скулптури на художници-дисиденти, поставени в изолация от комунистическия режим през 70-те и 80-те години.