В последно време сред книгите за саморазвитие се наложи „Статусът. Защо се обединяваме, конкурираме и унищожаваме взаимно“ на писателя Уил Стор.
Като се основава на постиженията на невробиолозите, антрополозите и психолозите, авторът показва защо стремежът към успех е формирал човечеството и как съвременното общество е станало бойно поле в битката за статус.
В нея се изучават два вида игри на престижа – играта на добродетелта и играта на успеха. При тях учените открили множество скрити правила на човешкия живот. Те успели да разберат смисъла на най-странните модели на поведение на нашия биологичен вид.
Например защо някои хора притежават способността да привличат други хора като магнит и защо възхитените им поклонници в тяхно присъствие се държат така глупаво и неловко. Защо започват да копират стила им на облекло и начина им на говорене и защо четат същите книги, които четат кумирите им.
Най-често имитираме някого подсъзнателно. При това не разбираме какво правим и защо. Но как избираме кого да копираме? Как определяме потенциално полезните съюзници в играта?
Ние се раждаме с вродена естествена способност да ги търсим и избираме. Несъзнателно сканираме нашата игра за различни насоки относно това от кого си струва да се учим. Това започва в ранна възраст.
Професор Джоузеф Хенрич, световно известен експерт по психология на статуса, смята, че „към едногодишна възраст бебетата използват собствените си ранни знания за културата, за да преценят кой вероятно притежава знания, а после използват тази информация, за да фокусират обучението, вниманието и паметта си“.
Мозъкът ни е закодиран да търси четири основни опорни насоки, а когато ги намери, започва да се фокусира. Първото, което търсим, е приликата с нас. Предполагаме, че с най-голяма вероятност можем да получим полезни уроци от хора, които приличат на нас.
В нас е заложен стремежът да предпочитаме онези, които ни съответстват по възраст, раса или пол. На първо място ние обръщаме внимание на такъв тип хора. В това е заложена дълбинната причина за стремежа ни към затворени групи и предубежденията, които развалят много статусни игри.
Тъжно е, но съдейки по всичко, това става автоматично. Дори новородените се вслушват в говора на непознати, които говорят на диалекта на майка им. Второто е търсене по навици и умения. Кой в играта ни изглежда най-способен? Учените предполагат, че започваме да копираме хората, показващи компетентност в решаването на задачи приблизително от 14-месечна възраст.
Търсим също и „знаци за успешност“ – символи на статуса от рода на огърлица от зъби на шията на опитния ловец, която е по-голяма, отколкото на останалите, шапка на вожда на племето или в по-ново време званието „доктор по философия“.
Желанието ни по такъв начин да отбелязваме успеха е станало причина за разточително „потребление на скъпи стоки“, обхванало целия свят. Обемът на глобалния пазар на луксозни стоки е 1.2 трилиона долара годишно, като 285 млрд. долара за подобни стоки се харчат в Азия.
Индианците от племето цимане в Амазония, които изкарват повече пари от съплеменниците си, харчат по-голямата част от дохода си за биещи на очи предмети от рода на часовници; на Запад желаещите имат възможност да си купят за 2.7 милиона долара часовник Franck Muller Aeternitas Mega 4.
И накрая, търсим „признаци за престиж“, като анализираме езика на тялото, движението на зениците и тембъра на гласа на играчите от нашата зона, за да видим на кого отделят внимание. А след това проследяваме същите признаци вече в поведението на влиятелните хора. И започваме постоянно да им обръщаме внимание.
Днес милиони хора нерядко обръщат внимание на един човек просто защото милиони други вече са го направили, и по този начин индивид, който с нищо не изпъква, се оказва издигнат на висини от планетарен мащаб.
В крайна сметка Уил Стор твърди, че всеки, който мечтае да промени света, може да се придържа към подсъзнателния модел на поведение „подражавай – ласкай – приспособявай се“, който може да бъде учудващо ефективен.
Английският мореплавател капитан Джеймс Кук използвал признаци за престиж, за да убеди екипажа си да яде кисело зеле, което било експериментално средство срещу скорбут – болестта, наричана „морска чума и мор за мореплавателите“. От 1500 г. до 1800 г. от скорбут умрели около два милиона моряци.
През 1769 г. Кук отплавал за южната част на Тихия океан с 3.5 тона люто кисело зеле на борда и заповядал да го сервират само на офицерската маса, а не на целия екипаж.
Това било признак за престиж. „Щом матросите видят, че командирите им ценят зелето, то ще стане за тях най-вкусната храна на света“, записал Кук в дневника си.
Разбира се, играчите с по-нисък рейтинг започнали да искат да им сервират зеле. Скоро го включили в общата храна. И ефектът бил поразителен – на това плаване бил поставен рекорд – броят на умрелите от скорбут бил равен на нула.
