Те не търсят традиционните, вдигащи адреналина забавления като рафтинг, ски, скейбординг или скокове с бънджи. За тях не е достатъчно екстремно’85 Момчетата и момичетата от No promise of safety (Без гаранция за сигурност) обичат да прекарват времето си, като се разхождат по покриви на небостъргачи, катерят се до върха на огромни строителни кранове, спускат се до дълбините на чудовищни канализационни системи, изследват изоставени сгради или случайно хващат влака в движение. Или, образно казано – живеят на скала, летяща в пространството със светлинна скорост в няколко посоки едновременно. Теренът, който всекидневно преоткриват, е градската среда, светът от стъкло, стомана и бетон, създаден от съвременната човешка цивилизация. Самоопределят се като особен тип туристи, ловци на красиви гледки и впечатляващи снимки. Детройт, Чикаго, Ню Йорк, Торонто… те са навсякъде, където има обекти за покоряване и малко повече риск. Така че да метнем раницата на рамо и да се позабавляваме с някои от най-опасните приключения на No promise of safety, разказани от самите тях.
Нощ в увеселителния паркulnone
От хълма четиримата съзерцавахме товарен камион, пълзящ между строителните кранове. Явно се опитваше да достави арматура за незавършеното виенско колело. Ярките му светлини се движеха в сенките на увеселителния парк, после изчезнаха в нощта. Голям паркинг ни разделяше от оградата, прекосихме го набързо, оглеждайки се предпазливо. Вижте, изцяло е опасано с пръстени, прошепна някой. Заварените върху стоманени релси стъпала ни отведоха до контролна платформа на 34 път от върха. Скоростното влакче ни доскуча, твърде лесно го катерехме. Тръгнахме да търсим нов екшън, прокрадвайки се между спящите в кабинките си пазачи. Попаднахме на по-старичко, класически сериозно влакче на ужасите. Там се натъкнахме на мигаща червена светлинка, част от малко устройство, насочено към звездите. Виж ти, сензор за движение, улавящ неканени гости. Бързо сменихме обекта. Следващият бе с две охранителни камери, но бяхме невидими, изцяло погълнати от мрака. Продължихме нагоре, усещането да опознаеш празен увеселителен парк през нощта бе неописуемо, а гледката от върха – прекрасна. Жалко, че охраната бе небрежна към съоръжения с мощно захранвани оперативни табла. И преди съм виждал зле пазени обекти, но четирима души да се возят на еднотонна количка със скорост 60 км/час и никой да не ги забележи…
Манхатънският мостulnone
След дългия ден и вълнуващата нощ на откривателство в Ню Йорк се върнахме в апартамента на нашия домакин. Имах избор. Можех да се сгуша до Джи Еф и да поспя, или да се върна, за да покоря прочутия мост в Манхатън, след като вече се бях справил с Бруклинския. Естествено, избрах втората опция. Невярното разписание на влаковете ме остави на платформата за цяла вечност. Стъпвайки на моста знаех, че трябва да се катеря бързо, за да вляза в графика. Гледката горе беше убийствена, забавно е да се разходиш по покрива на Манхатънския красавец. Исках да направя снимки, каквито светът не е виждал. Начинанието изискваше опасно маневриране с триножника, но за щастие вятърът бе милостив. Преживяването бе кратко, но вълшебно, едновременно носталгично и освежаващо. Соло акциите са съвсем различен опит, няма с кого да се консултираш, да обсъдиш решенията си, никой не следи за случайни свидетели или минаващи полицаи. Прибрах фотоапарата си и разгледах моста над Манхатън. Здрава, монолитна архитектура, каменни блокове, които ще останат във вечността. Развълнувах се и осъзнах, че моите авантюри ще стават все по-екстремни, исках да стигна до предела си. Пред мен бе блестящият и завладяващ свят, наречен Ню Йорк. Заключените врати и предупредителните табели не можеха да ме спрат.
Катерачътulnone
Исках да се разсея и просветлението ме озари внезапно. Ще изкача сграда! С няколко есемеса намерих кой да ме подсигури. Приятелите ми закъсняха с половин час – бяха заклещени на някакъв покрив, чакайки случаен минувач да тръгне по пътя си. Мислено начертах маршрута си. Все още бе рано и в блока имаше ужасно много хора, хиляди се разхождаха наоколо. Обсъдих плана с помощниците ми, а Снейл изпълзя до седмия етаж и фиксира колчетата на подсигурителните въжета. Джон и Маскара останаха долу, за да ме снимат. Проверих оборудването си и скочих в огъня. Катерих се, лъкатушейки покрай первази, преди да достигна стената. Маршрутът ми представляваше стълба от червени тухли, между които имаше разстояние от десетина сантиметра – моите ръкохватки. Стъпих на покрива на западното крило, то бе пристройка към високата девететажна сграда. Един мъж срещу мен работеше зад бюрото си, но нямах време да мисля дали ме е видял и продължих да се катеря. Достигайки до седмия етаж, се развързах. Трийсетметровото въже не бе достатъчно, за да ме изведе до покрива. Някой вървеше по стълбите вътре. Бяха двама непознати, които спряха за минута, размишлявайки защо виждат човешки длани на външната стена на седмия етаж. Заминаха си, а Снейл слезе от деветия етаж, за да ми каже, че е била охраната. Адреналинът бе нахлул в главата ми, ръцете ми трепереха. Грабнах зеленото въже и се спуснах светкавично. Мъжът на втория етаж ми се усмихна. Противопожарната стълба ме отведе на тротоара, запалихме и спокойно подкарахме. Спринтиращите полицаи ни подминаха, убедени, че ще предотвратяват терористична атака. Съжалявам момчета, този път бяхте бавни…
Пътешествие до центъра на Земятаulnone
Огромният и бездънен тунел ни привличаше ужасно. Бяхме група лоши хлапета и по детски си фантазирахме за пътешествие до центъра на Земята. Един по един се изправихме до ръба на бездната, завързани с въжета, поехме дълбоко въздух и се спуснахме. Видимият отвор ставаше все по-малък, слънцето се превърна в точка. Бяхме погълнати от извънземно животно, опитвахме се да яздим огромния пясъчен червей от Аракис. Повърхността бе нагрята от слънцето, но колкото по-надолу слизахме, толкова по-драстично падаше живакът на термометъра. Като авантюристите от романа на Жул Верн попаднахме под водите на дълбоко езеро, което бе като фризер. Стените бяха влажни и студени, подземните катакомби ни създаваха физически дискомфорт. През един отвор се процеждаше нереална светлина. Петметрова стена с цилиндричен връх за кратко прекрати разследването ни. Отломки от тунела бяха натрупани до стената и един от нас се изкачи по тях и ни хвърли въжето. От другата страна ни чакаха два гигантски клапана, задържащи хиляди тонове езерна вода. Конструкцията на двете чудовища наподобяваше недрата на древен космически кораб, който е напуснал Земята преди хиляди години. Измръзнали, мокри и гладни, прекарахме по-голямата част от деня, разглеждайки и снимайки, докато най-накрая не решихме да тръгнем обратно. Метнахме се в автомобилите си и вече крояхме планове за завръщане.
Италиански ренесанс в Детройт
Планът бе да се изкатерим по противопожарната стълба и да се шмугнем в сградата през отворен прозорец. Но след като се събудих, огрян от малки снопчета слънчеви лъчи, пробили през хотелските завеси, вече знаех, че ни трябва нов път. Сигурно никой не гледа записите от камерите, следящи алеите, но все пак да се катериш на дневна светлина по фасадата на сграда в центъра на Детройт бе доста рисковано. Имаше само един начин – да се опитаме да подкупим охраната. Инджект видя мъжа през стъклената врата и заблъска силно, за да привлече вниманието му. Последваха 10 минути на най-доброто от шестиимата оратори. Човекът се оказа инженер, не искаше да ни пусне, защото горните етажи били прекалено опасни. Убеждавахме го, че сме фотографи от друг град и архитектурни ентусиасти, дошли специално за тази красота, може ли да я видим само за малко’85 Споменах ли, че това е единственият изоставен небостъргач в стил италиански ренесанс? Сключихме сделка да ни пусне само до 15-ия етаж при подпорните колони във формата на женски статуи, важни исторически артефакти. Той ни даде час, а ние се заклехме да бъдем точни. Директно хукнахме към покрива, вземахме стъпалата по две-три наведнъж. Трийсет и осем блока, две подвижни стълби – и се озовахме в заострената част на стръмен меден покрив. Разходихме се по еднометровата площадка. Оставаха цели 45 минути. Изследвахме електрическите панели, лебедките и останалата машинария наоколо. Запълзях по каменния перваз, но слънцето блестеше в очите ми и снимането бе трудно. Двадесет минути трябваше да удържим на обещанието си, не искахме човекът да пострада заради добротата си. Хукнахме надолу, но се спряхме на 15-ия етаж и се полюбувахме на красивите дами. Задъхани, пристигнахме във фоайето. Благодарихме и се сбогувахме. Четирима от нас отиваха към Гари и Чикаго. За мен и момичето пътят бе ясен, искахме да открием прелестите на Канада.
