Точно преди 180 години – на 20 април 1841 г. в списание Graham’s Magazine излиза новелата на Едгар Алън По – „Убийствата на улица „Морг“. Приема се, че това е първата детективска история, а Дюпен е първият герой – детектив в литературата. Ето някои характерни особености на детективския роман.
За 180-те години от своето съществуване детективският роман се променя многократно – някои литературни критици го признават за сериозна литература, други – не. Големият немски социолог и философ Зигфрид Кракауер пише изследване по темата – „Детективският роман“, което е издадено и на български. В него Кракауер страстно защитава детективския роман – за него той надминава много от най-великите романи, защото притежава умението да улови всички нюанси на съвременното общество. Причината – героите на детективските истории прекосяват всички сфери на живота, надзъртат в неосветените потайни кътчета от живота както на светските знаменитости, така и на обикновените хора.
Британският писател Артър Конан Дойл (1859-1930) – бащата на безпощадния Шерлок Холмс – дава следния съвет на пишещите детективски романи: „Най-често се говори за самото престъпление, по-рядко за логиката на неговото извършване. Затова акцентирайте върху логиката, а не върху противозаконната проява“. Конан Дойл споделя и следното наблюдение: „Колкото е по-голямо престъплението, толкова е по-лесно – защото размерът прави по-очевиден мотива“.
„В добрия детективски роман трябва да има мистерия, тайнственост. Задължително е да опишете някаква мистериозна ситуация. Детективът не знае точно какво се е случило, но е наясно, че има нещо изключително странно и необяснимо. Истинската загадка не е кой е убил сър Джон в кабинета му, а какви са хората зад убийството – за какво са мечтаели, какво ги е вълнувало, в какво са вярвали“ – обяснява американският писател Реймънд Чандлър (1888 – 1959), автор на романите шедьоври „Сбогом, моя красавице“, „По-малката сестра“ и „Дългото сбогуване“.
Ненадминатият американски майстор на детективския роман – Рекс Стаут (1886-1975), преведен у нас с „Почти мъртъв“ и с „Червената кутия“, смята, че в литературата детективският роман е най-добрият защитник на демократичните принципи. С други думи, детективите не биха могли да се появят, ако не е била демокрацията. Обяснението – същността на детективския роман според Стаут е следната: „Ако си виновен – ще бъдеш наказан, а ако си невинен – нищо лошо няма да ти се случи. Без значение кой си.“
Британецът Ян Флеминг (1908-1964), автор на поредицата за Джеймс Бонд, разкрива кои са тайните на добрия детективски роман: „На първо място трябва да може да го прочетете изключително бързо – на един дъх – от първата до последната страница. На второ място – „забъркайте“ малко жестокост, определено количество секс, основна идея и добре структуриран сюжет – в крайна сметка читателите трябва да са наясно какво се случва.“
„Детективският роман е най-надеждната снимка на времето. Откъде познавате викторианска Англия? От Гилбърт Кийт Честъртън и от Агата Кристи. Откъде знаем какво се е случвало през тридесетте години на XX в. в Съединените щати? От Реймънд Чандлър. Детективът копира всички реалности, всяка среда. Така че, ако на бъдещия историк му е необходим точен портрет на първите десет години от XXI век – с неговите мании и фобии, дори цени на имоти – то нека чете моите детективски романи“ – гласи авторекламата на френския писател Франк Тилие (1973).
Английският автор Джон льо Каре (1931-2020), известен с преведените на български „Достопочтеният ученик“, „Дама, поп, асо, шпионин“, обяснява на бъдещите писатели на детективски романи следната формула за успех: „Краят не трябва да е щастлив, но трябва да е логичен и убедителен. И смятам, че имаме дълг към читателите си да завършваме историите си именно с подобен финал“.
Норвежкият писател Ю Несбьо (1960), чиито романи „Прилепът“ и „Хлебарките“ са преведени у нас, сравнява детективския роман с пънк рока. За него в този музикален жанр всичко е много изчистено – остава само скелетът на песента. Така и в детективския роман всички ненужни подробности са спестени на читателя. А онова, което по-специално отличава романите на Несбьо от пънк рока, както той обича да се шегува, е липсата на идеи.
Руската писателка Татяна Устинова (1968), позната на българския читател с криминалетата „Смърт на изток от Кремъл“, „Почти истински гений“, „Седмото небе“, признава, че понятието „писател“ е твърде извисено за работата, която върши. „Писател е Франц Кафка. Какво е това животно „автор на детективски романи“? Това словосъчетание не значи нищо“ – убедена е Устинова.
Но, както виждате от другите мнения на писатели на детективски романи, изглежда Устинова сериозно подценява работата си.
У нас детективските романи се радват на радушен прием – неслучайно един от любимите филми на режисьора Методи Андонов „Няма нищо по-хубаво от лошото време“ (1971) e създаден по едноименния криминален роман на Богомил Райнов.
Френският социолог Люк Болтански (1940) е още един страстен фен в отбора на защитниците на детективските романи. Той подчертава, че в сравнение със социологическото проучване при детективските истории именно трудно разгадаемият криминален инцидент разкрива двусмислието и крехкостта на реалността. И така става ясно, че абсолютно всеки може да се окаже заподозрян.