Днес повечето хора са запознати с този толкова обичан от американците празник, благодарение на анимационните филмчета, кинолентите или снимките в интернет. Но дали сме се замисляли какъв е произхода на ежегодната традиция и каква е истинската история зад нея?
Пуританите и индианците
Всичко започва през септември 1620 г., когато малък кораб на име „Мейфлауър“ напуска пристанището на английския град Плимут. Той превозва 102 пасажери – религиозни сепаратисти, които не подкрепят теологията и практиката на новосформираната Англиканска църква. Затова тръгват да търсят нов дом, където свободно да практикуват вярата си, повлияни и от обещанията за собствена земя, очакваща ги в Новия свят. След почти 66 дни в необятния океан „Мейфлауър“ първо пуска котва близо до полуострова Кейп Код, а след месец прекосява Масачузетския залив и най-сетне акостира. Така се създава една от първите европейски колонии в Северна Америка, която кръстили Плимут – в чест на английския град.
Първата зима пилигримите (както вече започнали да се наричат помежду си) посрещат на борда на кораба, но едва половината от тях успяват да зърнат пролетта в Новия свят: мнозина загиват заради суровия климат, скорбута и други болести. През март 1621-а, след като акостират на бреговете на бъдещата Нова Англия, са посрещнати от местното индианско племе Абенаки.
Двата народа бързо установяват приятелски отношения – индианците научават европейските заселници (вече доста изнемощели от недохранване и болести) как да култивират царевица, да извличат сироп от кленовите дървета, да ловят местни риби и да избягват отровните растения.
През ноември същата година, след първите успешно събрани реколти царевица, губернаторът Уилям Брадфорд решава да организира първото честване на Деня на благодарността, въпреки че тогава празникът все още няма официално име, за да благодари за топлата храна и приятелството на индианските племена Абенаки и Уампаноаг към английските заселници. Макар да не се знае точно какво е включвало празничното меню, тържеството е документирано от пилигрима Едуард Уинслоу.
От празненството към официалния празник
Второто честване на Деня на благодарността се случва през 1623 г., когато пуританите искат да благодарят за края на тежката суша, която едва не унищожава цялата им реколта.
Почти сто години след това, по време на Американската революция, новосъздаденият Конгрес на Съединените американски щати решава празника да продължи поне с още няколко дни, а през 1789 г. Джордж Вашингтон издава първата прокламация на Деня на благодарността. В нея той призовава американците да изкажат своята благодарност за щастливото приключване на Войната за независимост и успешната ратификация на Конституцията на Съединените щати.
През 1817-а Ню Йорк става първият щат, който официално приема и започва да празнува тържествения ден, докато за южните щати той си остава все така непознат.
Празникът най-сетне става официален за цялата държава през 1863 г., по време на Гражданската война, когато тогавашният американски президент Ейбрахам Линкълн апелира към всички американци да помолят Господ „ да закриля всички вдовици, сираци, скърбящи или страдащи в този плачевен граждански конфликти“ и „да излекува раните на нацията“.
Тържеството е насрочено за последния четвъртък на всеки ноември и така се празнува чак до 1939 г., когато 32-ят президент Франклин Рузвелт го премества със седмица напред, за да стимулира по този начин продажбите на дребно по време на Голямата депресия. Но това не се харесва на американците и още през 1941 г. Денят на благодарността отново започва да се чества в последния четвъртък на ноември. Впрочем по времето на Рузвелт празникът е наричан и „Franksgiving“.
Несъгласието на индианците
В интерес на истината, за много от наследниците на индианските племена е доста обиден начина, по който американското общество – най-вече потомците на европейските заселници – представят произхода на традицията. Докато голяма част от децата продължават да учат, че всичко между колонистите и местното население вървяло по мед и масло, истината може да се окаже коренно различна.
Много историци и учени – умишлено или не – неглижират фактите, че между европейските завоеватели и индианските племена са се водели непрекъснати и безбройни кървави войни за територии. Докато една част от племената били избити и поробени, другите загинали от непознатите дотогава болести, пренесени от Стария свят. Затова не е чудно, че от 1970 г. насам, индианците отбелязват Деня на благодарността като ден на траур, а споровете около истинската история продължават и до ден днешен.
Как празнуват американците
За всеки американец това е преди всичко семейно тържество. Някои декорират домовете си с корникопия, позната още и като Рогът на изобилието, за да се отбележи успешната и богата реколта, други се обличат с традиционните дрехи на пилигримите или поставят навсякъде изображения на пуйки.
Въпреки че все още не напълно ясно кога и как пуйката започва да се свързва с празника, в днешно време тя си остава един от най-големите му символи. Още повече, че почти няма американец, който да не се угощава с традиционната печена птица. Другите типични блюда, които се сервират на трапезата, са картофено пюре, плънка, сос и сок от червена боровинка, пай от тиква, ябълки или ядки пекан.
Другото голямо и типично зрелище за тържествения ден е парадът в Ню Йорк. Началото му е поставено от универсалния магазин „Мейсис‘‘ през 1924 година. Той бързо набира популярност като в наши дни привлича около 2-3 млн. зрители.
В интерес на истината, празникът е свързан и с Протестантството, така че една част от американците посещават близката до тях църква за празнична литургия.
Апропо, и в съседна Канада също отбелязват Деня на благодарността, макар и по различен начин от американците, но това е друга история …
