Да си спомним за Льо Каре – майсторът на шпионския трилър

Майсторът на шпионския роман Джон льо Каре е починал след кратко заболяване на 89-годишна възраст в Корнуол в събота вечерта (12 декември). Това съобщи неговият агент Джони Гелър.

 

Ричард Бъртън във филма „Шпионинът, който дойде от студа“.

Световна слава му донася романът „Шпионинът, който дойде от студа“. Льо Каре има дипломатическа кариера, известно време работи в разузнаването, но после се посвещава изцяло на писането и оставя след себе си над двадесет романа. Вестник „Монд“ припомня интересни факти от биографията му.

Роден е на 19 октомври 1931 г. в британския град Пул. Приживе признава, че ако детството е ценното наследство, важно за един писател, то тогава той е роден милионер. От съвсем малък се чувства като шпионин – има усещането, че се е родил на вражеска територия. Непрекъснато трябва да е нащрек, да разбира кога го лъжат, да се прави на „нормално“ момче от средната класа.

Баща му – „изпечен мошеник“

Льо Каре поправя сгрешения му псевдоним.

За баща си Льо Каре казва, че е „изпечен мошеник“. Той е мил и грижовен, но изключително токсична личност и абсолютно непредсказуем. Той е Тайгър Сингъл в романа „Сингъл & Сингъл“. Един ден проучва кой е най-конкурентният бизнес, на следващия – се събужда в затвора. Името му е на първите страници на вестниците за присвояване на колосални суми, след това „възкръсва“ отново, пълен с блестящи идеи – ще купува къщи, които не се продават, ще прави банка, ще изкупува казина в Сингапур … Знае хиляди трикове, за да омае финансистите и измисля истории, достойни за най-добрите трилъри.

„Онова, което намирах за очарователно в баща ми, бяха десетките имена, които имаше, и които променяше с лекотата, с която сменяше жените. Мисля, че оттам дойде слабостта ми към псевдонимите. Избрах своя, докато минавах покрай един обущарски магазин. Това бе денят, в който Дейвид Корнуел стана Джон льо Каре …“ – признава писателят. Майка му, уморена от „приключенията“ на съпруга си, един ден просто си тръгва, като оставя двамата си синове без никакво обяснение. Дейвид е на 5 години. „Изчезването й имаше странен ефект върху мен. Не помня да съм плакал. Сякаш отвътре в мен всичко беше замръзнало. Когато питах къде е, ми казваха, че е болна или че ще се върне скоро. Мислех, че е починала. Бях на 21 години, когато я видях отново – на перона на една гара. Говорих с нея, но дори и до днес е загадка как можа да изостави децата си“ – споделя приживе Льо Каре.

Берн.

С брат му израстват в пансион. Момичетата за тях са пълна енигма – първият брак на Льо Каре, когато е на 23 години е „катастрофа“. Но преди това, на 16-годишна възраст, напуска Великобритания в посока Швейцария. Отива в Берн.

Всичко се дължи на случайни срещи

В Берн Льо Каре остава две години – от 1948 г. до 1949 година. Бяга от британската образователна система с усещането, че не го е превърнала в завършена личност. Берн е вълнуващо място – място с високо интелигентни хора. Там ходи на уроци по немски при една възрастна дама, която го убеждава да отиде в Германия. По онова време вижда концентрационния лагер Берген-Белзен и не скрива учудването си как държава с толкова забележителна култура може по такъв начин да унищожи света. По време на престоя му в Берн британските тайни служби за първи път се свързват с него. По-късно Льо Каре разказва:

„Шпионажът е като любовните истории – всичко е плод на случайни срещи. Един ден, когато се чувствах много самотен и меланхоличен, отидох на църква. Там имаше една странна двойка, която, след като ме видя толкова обезумял, ме покани на чаша чай. Убеди ме, че моята страна има нужда от мен. Бях твърде млад, за да съм преживял Втората световна война, но бях изпълнен със силно чувство на патриотизъм. И преди всичко светът на тайната ме привличаше. Трябва да си призная, че когато влязох в този свят, видях, че това е моето убежище!“

Ким Филби с журналисти.

За прикритие – дипломатическа кариера

Учи в Оксфорд, преподава в колежа „Итън“. Преди това в „Итън“ – учебният център на британския шпионаж – изучава тайните основи на обществото. „Отношенията между хора и институции винаги са ме привличали“ – споделя писателят.

От 1959 до 1964 г. е секретар на британското посолство в Бон, след това е консул в Хамбург. Под прикритието си на дипломат предава съобщения на агенти, тайно посещава явочни квартири, започва операции по дезинформация срещу вражеския лагер. На неговата шпионска кариера вероятно е сложен кръст, когато прословутият двоен агент Ким Филби заминава за Съветкия съюз и разкрива на КГБ имената на няколко тайни агенти, включително и на агент Корнуел.

Алекс Гинес в ролята на Джордж Смайли в телевизионна поредица на БиБиСи.

Льо Каре почти не говори за шпионската си дейност. Обявява този факт през 2000 г., няколко дни преди Коледа, когато вече е на 69 години. Признава, че като студент в Оксфорд, шпионирал свои колеги, за които предполагал, че са агенти на КГБ.

Кари Грант и Ингрид Бергман остават в историята с целувката си във филма „Небезизвестните“ на Хичкок.

Просто писател

През 1961 г. отива в Берлин, в първите дни на изграждането на Стената. Когато се прибира в апартамента си, започва да пише „Шпионинът, който дойде от студа“. Прави го на път за работа, когато не е натоварен в консулството. Става всяка сутрин към 4-5 часа, за да пише. Чувства, че изпитва нещо, което се случва само веднъж в живота: уникална комбинация от политически обстоятелства, свиреп глад за писане, пълно разрушаване на личния живот. Романът излиза на бял свят през 1963 година. Година по-късно напуска Министерството на външните работи, за да стане писател. Просто писател.

Преди „Шпионинът, който дойде от студа“, има издадени два романа, в един от които се появява най-известният герой на Льо Каре, шпионинът Джордж Смайли, който присъства в осем негови романа. „Джордж Смайли е джентълмен. Обича немска поезия, възпитан, фин човек. С характер, какъвто аз бих искал да имам. Когато го създадох, се чувствах объркан, нямах родителски модели на подражание. Затова си измислих този сурогатен баща, който е и моят таен наставник“ – признава Льо Каре.

Без предварителен план

На 35 години големият почитател на произведенията на Дюма, Дикенс, Толстой, Балзак, Конрад и Грийн се премества в къща в покрайнините на Корнуол, с изглед към Атлантическия океан.

Случайно попада на тази къща, докато се разхожда из Корнуол. Разведен е и животът му сякаш е пълен хаос. Спомня си как веднъж попитал писателя Симон Визентал, оцелял от Холокоста, защо живее във Виена, родината на антисемитизма, а той отговорил: „Когато изучавате болест, трябва да живеете в тресавище“. Така Льо Каре разбрал, че не трябва повече да напуска Англия.

Льо Каре винаги е бил питан какъв е методът му на писане. А той винаги е отговарял, че няма предварителен план. Опитва се така да пише, че докато читателят чете един пасаж, да няма търпение да види какво се случва по-надолу. За да е по-ясен, разказва следния анекдот.

Питали Хичкок колко дълго в него филм може да продължи сцена с целувка. „Двадесет, двадесет и пет минути“ – отговорил режисьорът. „Но първо крия бомба под леглото“. И именно бомбата под леглото дава структурата на произведението и разкрива таланта на автора. Подтекстът, който постоянно заплашва да избухне в съзнанието на читателя.

Шпионските романи

Кадър от „Шивачът от Панама“.

„Шпионинът, който дойде от студа“ е един от най-великите романи за Студената война, писани някога. През 1969 г. Льо Каре публикува „Един малък град в Германия“, чиито герои описва като романтици, страдащи, че стават свидетели на своята духовна смърт в общество, което са защитавали. После следват романите – шедьоври, посветени на Джордж Смайли – „Достопочтеният ученик“, „Екипът на Смайли“, „Шпионско наследство“.

Времето след перестройката

Льо Каре в Бейрут през 1983 година.

След края на Студената война, следва „Малката барабанчица“, посветен на израелско-палестинския конфликт. После пише „Отдел „Русия“, който е един от първите политически романи за перестройката. В „Нашата игра“ от 1996 г. дава на читателя си да разбере, че шпионажът е претекст, метафора, карикатура на реалността. И че дори правителствата да могат да се справят без шпионските отдели, те не биха искали да го направят. Те ги обичат. И един ден да нямат нито един враг по света, ще си го измислят.