Нещо като пътепис, нещо като откровение, нещо като възмущение, нещо като… за всекиго по нещо!
След прекаран почти на крак коронавирус, реших да си почина – психически и физически. По съвета на моя приятелка от Враца, избрах Вършец – заради спокойствието, красивата природа, чистия въздух и минералната вода.
Досега не бях ходила никога по на север от Враца и бях доста ентусиазирана, въпреки предпазливите съвети на приятелката ми да не очаквам прекалено много. Ангажирах 9-дневен престой в четиризвездния хотел „Медикус“, определян в интернет пространството като „бутиков“ още от 2013 г. насам. Стегнах багажа и тръгнах към Враца, защото редовен обществен транспорт до Вършец няма. После се оказа, че междуградски транспорт до курорта няма и от Враца, затова се наложи да пътуваме с такси.
Изпитанията започнаха тъкмо с него
Приятелката ми го беше ангажирала ден по-рано с изричното предупреждение, че ще имаме повече багаж. Какво беше учудването ни, когато шофьорът пристигна в уречения час с багажник, пълен с празни 10-литрови бутилки за минерална вода. На връщане щял да си ги напълни. Трябваше да си поръчаме ново такси, но ми дожаля за човека – все пак още е криза, чистата питейна вода във Враца продължава да лукс… Така че бутилките се озоваха на задната седалка – до мен, и потеглихме.
Пътят беше асфалтиран, равен и хубав, но само първите 250-300 метра извън Враца. След това започнаха традиционните дупки, кръпки и неравности. Друсането продължи някакви си 35 километра, така че особени драми нямаше.
Настанихме се в хотела, а гледката от терасата на апартамента спокойно може да бъде оприличена на… Швейцария в България. Аз съм пропътувала алпийския оазис от север до юг и от изток до запад, така че прекрасно знам за какво става дума. Спокойствие, чист въздух, уют, пеещи птички… Идеално място за физически и психически релакс.
След кратка опознавателна обиколка на града лъснаха първите слабости.
Сградите на старата баня и на построеното през 1924-а „Царско казино“, в което преди Втората световна война са се забавлявали богати българи и чужденци, се рушат. И то в непосредствена близост до прекрасната Слънчева градина и Алеята на чинарите в центъра на града и в началото на Горския парк и „Пътеката на здравето“. Всъщност, въпросната екопътека е рехабилитирана с европейски средства (около 260 хил. лева) и в началото й е построен скромен амфитетрален летен театър, от който асфалтирана алея стига до известната местност „Иванчова поляна“ с няколко беседки и дървени пейки – място за срещи, гимнастика и отмора сред прекрасната природа. След нея е „Марийкина поляна“ и накрая – известната местност на водопада „Райски кът“ с туристически заслон. (Не съм убедена, че всичките пари са отишли за екопътеката).
За щастие, тези чудесни природни обекти могат да се стигнат пеша, защото за по-далечни приключения за хората без личен транспорт възможност няма. Но пък има Туристическо бюро, което посещаваме с надежда да успеем да уредим посещение на прочутия Клисурски манастир на 13 км от Вършец. В празния туристически офис зад едно бюро седи (или по-скоро дреме) сравнително млад човек. Той охлажда ентусиазма ни с отговор, че въпросната служба не предлага исканите от нас „екстри“. А на въпроса какво точно прави, отговаря, че упътва посетителите към къщи за гости, хотели и ги запознава със забележителностите – все неща, които средно интелигентен човек може да разбере от Интернет. Питаме за таксита. Лицето отговаря, че има стоянки преди автогарата.
Стоянки наистина има – една за три таксита, втората – за седем. Возила обаче няма. Нито работеща автогара, която вече е с изпочупени стъкла и върви по пътя на банята и казиното. Близо до втората стоянка обаче има тото пункт и от там моята приятелка, която е отлично запозната с нравите на този край, успява да вземе телефонния номер на един шофьор на такси. Така че се уговаряме за посещение на манастира, възникнал още през ХІІІ век сред красива природа и уединение. А работливите ръце на монахините поддържат комплекса чист и в отличен вид. От църквата „Св. св. Кирил и Методий“, която е на върха на местността, се разкрива прекрасна гледка към околността. На връщане се отбиваме в комплекса „При Сталин“ и там в ресторанта хапваме чудесни кебапчета и прясна пъстърва на жар, уловена от направени от собственика развъдници. Комплексът е просто „бяла лястовица“ на фона на заобикалящото го овчедушие. (Според местната мълва ресторантът е любимо място за похапване на политици и общественици.)
„Бутиковият“ ни хотел също е едно голямо разочарование.
Стаите не се почистват всеки ден, а се изхвърлят само кошчетата; хавлиите и кърпите се сменят по желание. Официалната версия – да се сведат до минимум контактите на персонала заради пандемията. Спалното бельо беше сменено на петия ден, след като направих скандал, въпреки твърденията, че се сменя на всеки три дни. Горните краища на тапетите в спалнята висяха разлепени, а вътрешните тела на централната климатична система са направо страховити.
Температурата на открития минерален басейн е като на морската вода в ранно лято, на закрития – около 27 градуса. Не можах да разбера каква е температурата във вътрешното джакузи, защото там непрекъснато лежаха по двама едрогабаритни почиващи и нямаше никакъв достъп и видимост, въпреки твърденията, че то е за четирима души.
На вратата на помещението на това пространство в сутерена на хотела (където има и сауни и кътове за релакс) висеше абсурдният надпис: „Забранено е излизането мокри от басейна“. А ден по-късно се появи още един: „Заради пандемията клиентите с нечетни номера на стаите да ползват басейна в нечетни часове, а останалите – в четни“. С други думи, трябва да излизаш сух от басейна и да си гледаш часовника, за да не объркаш часа.
Новата придобивка на собствениците на хотела – прехваленото външно джакузи, се оказа платено – по 20 лв. за 30 минути. То пък било за петима души, които можели да си разделят разхода. Платих за еднократна процедура от любопитство. Оказа се голямо изпитание. Защото то е изградено като вана в апартамент, но доста по-висока (достъпна по две дървени стъпала) и… по-неравна – заради дюзите. Така че всеки по-възрастен и по-разсеян човек може спокойно да се подхлъзне и да падне във водата и ако си удари главата – дори да се удави. Обещаната температура от 36 градуса успя да стигне до 33 градуса. Естествено, място за петима изобщо нямаше . . . в най-добрия случай, ако се притиснат един до друг – могат да се сместят четирима слаби почиващи.
Ресторантът предлагаше обедно меню само за пристигналата по едно и също време с нас група от пенсионери с внуци. Което си е чиста дискриминация, защото дори хотели с по-малко звезди имат обедно меню от няколко предложения. Цените на ресторанта определено надскачат двойно качеството. Добре че заведения по централната улица има дори в излишък и те предлагат вкусна храна и чудесно обслужване.
Местната клюка е, че имало непрекъснато текучество, защото персоналът не бил доволен от заплащането. И, може би, наличните кадри влагат усърдие, съобразено с получаваните пари.
Накрая ни писна и съкратихме престоя си с два дни. А когато направих равносметка на преживяването се зачудих да се смея ли, да плача ли.
Господ дал с пълни шепи магическа природа, климат и минерална вода, но едновременно с това презаредил местното население главно с… мързел, инертност и нахалство. Е, и едно вечно оправдание – докато нямало пътища, така щяло да бъде.
Бизнесът също не проявява никакво въображение, нито мисъл за бъдещето. И не си дава сметка, че когато групите от пенсионери, деца и социално слаби свършат, ще им трябват платежоспособни клиенти. А те имат изисквания. В почти цяла България пък има минерална вода и доста по-добри условия за СПА-почивки. И воплите на някои хотелиери, че пандемията ги е докарала до фалит, са просто лъжа. Защото онези, които имат какво да предложат, оцеляват дори в кризи. Останалите просто не трябва да са на пазара.
Очевидно, безхаберието е болестно състояние на цялата ни държава. И дано не ни трябват нови 500 години, за да се измъкнем от него.
