Преди дни Prime Video на Amazon обяви списъка си с испански продукции за 2023 година. В него са включени филми и сериали на режисьори и сценаристи, а най-вече на продуценти, оглавили боксофиса на Испания и топ класации на стрийминг платформи.
Сред новите заглавия са три интригуващи филма. Първият е Hildegart на продуцентите на носителя на „Златна мечка“ на „Берлинале“ през 2022 г. – „Алкарас“. Вторият е Un hipster en la España vacía („Един хипстър в празна Испания“), продуциран от Lazona Films, които стоят зад „Испанска афера“ – най-касовият испански филм, излизал някога.
Третият е Apocalipsis Z: El principio del fin („Апокалипсис „З“: Началото на краля“), подкрепен от Nostromo Pictures, които стоят зад A través de mi ventana, преведен като Through My Window („През моя прозорец“) – шестият най-гледан неанглоезичен филм в Netflix.
Използваме повода, за да ви представим как филмовите критици видяха филма „Алкарас”, спечелил голямата награда на „Берлинале“ през 2022 година.
Той е копродукция между Испания и Италия и е режисиран от Карла Симон.
Действието на филма, заснет на каталунски език, се развива изцяло в село, където главните герои – голямото семейство Соле прекарва лятото в грижи за прасковената си градина. Те берат, продават и консервират плодове. Този плодоносен поземлен парцел им принадлежи вече повече от десетилетие съгласно споразумение със съседите им, земевладелците Пиньол, които през гражданската война Соле спасили от гибел.
Но потомъкът на Пиньолови не признава джентълменската договорка, която не е подкрепена с официален договор. Той се кани да използва земята, която сега е заета от градината, по свое усмотрение, като разположи на нея слънчеви батерии, и предлага на Соле да се заемат с нещо ново – да обслужват новата техника, която всички рекламират като изключително напредничава и екологично безопасна. Но семейство Соле не са особено склонни да се съгласят.
За тях прасковената градина е единственият източник на доходи и те искат на всяка цена да приберат последната реколта. Ситуацията се усложнява от това, че фермерската кооперация, в която членуват Соле, на свой ред е в конфликт с изкупвачите на плодове, които занижават изкупните цени, нещо което неизбежно води до разоряване на производителите.
Макар че в основата на конфликта е залегнал икономическият интерес, филмът е далече от грубия материализъм – той опоетизира духовното чувство за единство и предаваната по наследство семейна традиция. Но все пак не я идеализира. Задружното семейство, предано на работата си, се състои от представители на различни поколения, между тях възникват неизбежни противоречия и микроконфликти.
Най-възрастният в семейството Рохелио – така нареченият патриарх и сестра му още помнят времената, когато селяните са живели, следвайки на първо място разбиранията си за чест и репутация. Неговият син и фактически глава на семейството Кимет се сблъсква с предизвикателствата на епохата на глобализацията, като реагира спрямо тях нервно, понякога агресивно, и си изкарва натрупания гняв на жена си и на децата си.
Тийнеджърите Рожер и Мариона са следващото поколение, а след тях върви по-малката Ирис, през чийто поглед в значителна степен са представени събитията: в нейния образ се долавя самата режисьорка на филма Карла Симон. Момичето си играе с първите си братовчеди – братя близнаци, и техните детски игри са показани със същата почтителност, с която са описани и грижите и проблемите на възрастните: в ансамбловата драма на всеки член на семейството е отделено почти еднакво внимание. Намира място – вярно, в периферията на сюжета – и женската рефлексия спрямо патриархалния семеен начин на живот.
В този начин на живот малко неща са се променяли през вековете – героите живеят в постоянния ритъм на тежкия, но благороден селски труд, в постоянен контакт с растителния и животинския свят. Старият Рохелио учи внуците си правилно да берат прасковите, кайсиите и особено любимите му смокини, които за него са по-вкусни от всичко на света.
Подвижната и сякаш невъзпитано любопитна камера наднича през отворените врати, прониква през прозорците, блуждае по дългите алеи с плодни дръвчета и се завира в зелените храсталаци. Показани са и колоритните местни празници: на един от тях Кимет печели конкурс – успява първи на един дъх и до дъно да изпие специален съд с вино.
Но характерните за района пейзажи и особеностите на местната етнография не отменят универсалния смисъл на филма. „Алкарас” е един вид каталунската „Вишнева градина” на Антон Чехов. Но това не е единственият паралел, който може да се направи.
В съзнанието изникват едновременно два филма на Лукино Висконти – „Земята трепери” и „Леопардът”. В първия се разказва за бунта на селски рибари срещу нечестни изкупвачи, и всички роли, както в „Алкарас”, се изпълняват от непрофесионални изпълнители. В „Леопардът” е показан залезът на епохата на аристокрацията, отстъпваща мястото си на по-енергичната и млада буржоазия. И макар че каталонските фермери не приличат много на сицилианските патриции, филмът на Карла Симон се вписва в редица филми за отминаване на епохи и разчупване на традиции, за това колко е трудно и болезнено, но е и неизбежно човек да се подчини на хода на историята.
Той е и за това, че човешката алчност е толкова присъща на човека, колкото е неумолим цивилизационният прогрес. Прекрасната прасковена градина е обречена на гибел, новото поколение на семейството вече ще бъде откъснато от земята и само старците ще запазят до гроб предаността си към нея.
