Калуст Гулбенкян, финансист и едър индустриалец от първата половина на XX век, влязъл в историята благодарение на две неща: първо, той бил съучредител на множество нефтени компании, включително на „Ирак Петролиум Къмпани”, с която поставил началото на нефтодобива в Близкия Изток, и, второ, много обичал изкуството.
Гулбенкян купувал платна от колекциите на „Ермитажа”, а после открил свой музей в Лисабон.
Ако изразът „Разкош, покой и наслада”, принадлежащ на Шарл Бодлер, трябва да опише атмосферата, царяща в музеите, изборът, разбира се би паднал върху музея на Калуст Гулбенкян в Лисабон.
В лисабонския музей се оказали например картините „Портрет на Елена Фоурмен” на Рубенс, „Портрет на стареца” на Рембранд и „Благовещение” на Боутс от императорската колекция на Романови.
Калуст Гулбенкян, изваян от бронз, e седнал срещу своя музей под каменната фигура на орел, символизиращ планинска Армения, земята на предците му. Той благоразумно предпочел да напусне родния си квартал „Скутари” в Константинопол в онова жестоко, сурово време, когато се спускала завесата на дългата история на Османската империя.
Османската империя рухнала през 1922 година след претърпяното от нея поражение в Първата световна война, по време на която тя сключила несполучлив съюз с Германската и Австрийската империи; до Втората световна война изкарали само Руската, превърнала се в Съветска, и Британската, която съумяла да увеличи владенията си в Близкия Изток върху развалините на империята на Османите.
Такъв е историческият фон, на който следва да се разглежда необикновената човешка и предприемаческа съдба на Калуст Гулбенкян – той се оказал подходящият човек в подходящия момент.
Бъдещият основател на музея в Лисабон се родил през 1869 година – годината, когато императрица Евгения, съпругата на Наполеон Трети, тържествено открила Суецкия канал, построен от французина Фердинанд Лесепс, под съпровода на „Египетския марш”, композиран от Йохан Щраус в чест на автора на проекта Луиджи Негрели – роден в италианския град Тренто и поданик на Хабсбургската империя; при това Египет вече бил до голяма степен независим от Истанбул.
За случая френският археолог Огюст Мариет, който по това време се занимавал със създаването на музея на Кайро, поръчал на Джузепе Верди операта „Аида” с парите на управителя Исмаил паша.
Когато Калуст Гулбенкян се родил, баща му вече търгувал с новия продукт, получил названието „нефт”, който две десетилетия преди това бил открит в района на Баку на руска територия, в непосредствена близост до Армения.
Момчето било изпратено да учи във френския лицей в Константинопол, а после в Марсилия, където френската култура наложила неизгладим отпечатък върху личността на Гулбенкян, което особено се проявило впоследствие, когато се захванал с колекциониране.
Но тъй като семейният бизнес имал сериозен размах, след това той постъпил в лондонския Кралски колеж, за да се изучи за инженер в петролната индустрия. Когато се върнал оттам в Османска Турция, получил задача да извърши проучване на залежите от черно злато покрай строящата се железопътна линия до Багдад.
Междувременно започнали гоненията на арменците и през 1894 година било извършено първото клане, последвали редица кръвопролитни масови убийства при управлението на султан Абдул Хамид Втори.
Гулбенкян заминал за Кайро, и там завързал близки отношения с арменеца Александър Манташев, който също са занимавал с петрол и бил приет в интернационален кръг, където срещите с барон Ротшилд и други британски високопоставени лица били нещо обикновено.
От Египет Галуст се прехвърлил в Англия и през 1902 г. приел британско поданство, а пет години по-късно активно съдействал за сливането на холандската компания „Роял Дъч Петролиум” и британската транспортна компания „Шел”. Така се родил гигантът на петролната индустрия „Роял Дъч Шел”, и Гулбенкян започнал да получава 5% от печалбата му.
По-нататък той запазил за себе си този изгоден дял при всички сключвани от него сделки, така че дори го нарекли „господин пет процента”. Гулбенкян успял да създаде международния консорциум „Тюркиш Петролиум Къмпъни” с участието на англичани, немци, французи и, разбира се, на неговата подопечна компания „Шел”.
В Турция, където отначало през 1908 г. бил извършен държавен преврат, а през 1909 г. – контрапреврат, изглеждало, че положението е станало по-благоприятно за завръщането на Гулбенкян. По това време нефтът вече бил станал най-важната суровина. Той се приближавал по значимост до въглищата, и се чувствала голяма потребност от нови находища.
Геоложките проучвания за откриване на нови находища придобили системен характер след Първата световна война, когато Османската империя била разпокъсана. Британският паспорт и свободното владеене на френски език били от изключителна полза за Гулбенкян, който вземал участие във всички партии, разигравани на близкоизточната шахматна дъска. Придобил баснословно богатство, той се заел с колекциониране.
С предмети на изкуството Гулбенкян се снабдявал, възползвайки се от възможностите, които се отваряли пред него в различни етапи на жизнения му път. Той колекционирал древни египетски артефакти и персийска керамика; купил най-разкошните златни римски медали веднага след като те били намерени в Абукир и му били доставени в Париж от тайнствен търговец. Като същински британец се възхищавал от китайския порцелан и японските лакирани изделия. Като възпитаник на френски лицей се обзавел с превъзходни мебели от червено дърво. Като християнин придобил най-богато илюстрираните кодекси.
Под „християнски кодекси“ се имат предвид ръкописни преписи на Библията във вид на книга, заменили използваните дотогава свитъци.
Калуст Гулбенкян обичал красивите жени и когато купувал портрети, обръщал много по-голямо внимание на красотата на обекта, отколкото на известността на автора. Той станал еталон за колекционер– хедонист. В изпълнение на завещанието му били създадени организации за оказване на помощ на арменците, музикални школи и великолепният музей в Лисабон, където той живял след Втората световна война.
Ако изразът „Разкош, покой и наслада”, принадлежащ на Шарл Бодлер, трябва да опише атмосферата, царяща в музеите, изборът, разбира се би паднал върху музея на Калуст Гулбенкян в Лисабон.
И не само заради изтънчените му колекции, но и благодарение на градския район, в който е разположен, на архитектурната хармоничност на сградата му и дори на приятно овехтелите дървени подове, които поддават, когато се ходи по тях; да не говорим пък за меката светлина, която идва от обширните градини, които го заобикалят.
