По кината тръгва филмът на Ли Ил Хьон „Помнете”.
Неудобните въпроси на историческата памет и колективната отговорност режисьорът е опаковал във формата на динамичен екшън, заснет в традиционния за южнокорейското кино жанр „филм на отмъщението”, но с необикновен герой.
Юлия Шагелман, кинокритик, вещ в сферата на азиатското кино, обръща внимание, че отмъщението и разнообразните, но почти винаги крайно жестоки начини за осъществяването му, са любим мотив в корейското кино.
Като еталон за въплътяването на темата на първо място изниква „Трилогия на отмъщението” на Пак Чхан Ук „Съчувствие за господин Отмъщение” (2002), Олдбой (2003) и „Съчувствие за госпожа отмъщение” (2005).
Младият режисьор Ли Ил Хьон („Помнете” е едва вторият му пълнометражен филм) също прави своя герой – виджилант – самоназначил се блюстител на закона – достоен за съчувствие, като вгражда мотивите му не само в неговата лична, но и в общонационалната трагедия и поставя зрителя пред доста неудобна морална дилема.
„Помнете” е свободен римейк на едноименния филм на Атом Егоян (2015), в който 80-годишен бивш затворник от Освиенцим, страдащ от деменция, тръгнал да търси офицера от СС, когото смятал за главен виновник за гибелта на семейството си, за да му отмъсти.
Ли Ил Хьон пренася историята на родна почва, и веднага всичко става, както се казва, не толкова еднозначно: обектите на възмездието, което трябва да ги настигне след като са минали повече от седемдесет години от извършването на престъпленията, са корейски колаборационисти, сътрудничили на японците по време на окупацията през 1940-е години.
И през всичките тези години те изобщо не са се крили от правосъдието, а напротив – направили са блестящи кариери в армията, бизнеса и политиката, удобно „забравяйки” за миналото си и призовавайки съгражданите си да направят същото. Че какъв смисъл има отново и отново да се човъркат старите рани, след като в настоящето Япония може да стане за Южна Корея стабилен и изгоден партньор?
Този възглед изобщо не споделя Хан Пил Чху (Ли Сон Мин), който помни 1940-е много по-добре от станалото миналата седмица – включително и заради това, че страда от болестта на Алцхаймер в доста напреднал стадий и кратковременната му памет започва да отказва. В началото на филма този кротък немощен старец кара последните си работни дни, преди да излезе в пенсия като сервитьор в TGI Friday`s. Младите му колеги, които го наричат Фреди, се отнасят към него с обич и нежност, особено Ингю с прякор Джейсън (звездата от корейските сериали, по-известни като дорами, хубавецът Нам Джу Хьок). Първият намек, че дядо Фреди не е такъв, какъвто изглежда, се появява, когато той се застъпва за Джейсън пред клиент грубиян, появявайки неочаквано остър ум и сръчност.
Излязъл на заслужен отдих, Хан Пил Чху няма намерение кротко да се припича на слънце и да отглежда цветенца в очакване Алцхаймерът напълно да го завладее. Той най-напред отива в бараката в собствения си двор. Там го очакват натъпкана с пари чанта, окачена на стената, схема с портретите на петима заподозрени – както у всеки уважаващ себе си следовател в киното, – а под пода – скрит колт от времето на японската окупация.
След това той записва видео, в което обяснява, че има намерение да се разправи с петима души, виновни за случилото се със семейството му: баща му, вследствие на донос, бил арестуван от японците и изтезаван до смърт, майка му, умряла от мъка, брат му, загинал в трудов лагер, а сестра му, принудили да стане „жена за утеха” и тя се самоубила. За разлика от филма на Егоян, Хан Пил Чху няма нужда да установява личността на враговете си. Той добре знае кои са, а за да не забрави, е татуирал имената им на пръстите си.
Още една важна разлика: във филма от 2015 г. ролята на отмъстителя играел 86-годишният тогава Кристофър Плъмър, а му помагал персонаж в изпълнението на връстника му Мартин Ландау, прикован към инвалидна количка, докато корейският актьор Ли Сон Мин при заснемането на филма бил само на 54 години. Разбира се, преобразили го с помощта на грим, в някои сцени – по-убедително, в други – не толкова, но героят му много бодро тича, бие се, препуска по стълби и кара кола, при това не каква да е, а шикозно яркочервено „Порше”.
Партньор му става младият Ингю, привлечен отначало от възможността да седне зад волана на колата, после от обещанието да получи пари, след като мисията приключи успешно (паралелно Хан Пил Чху успява да се разправи със заплашващите младежа кредитори, всеки от които е три пъти по-млад и четири пъти по-едър от него). А по-късно, когато мъртъвците започват да се търкалят като плочки от домино, той вече така е затънал в мисията, че не може да се откаже.
И ако героят на Плъмър спокойно куцукал из американската провинция в търсене на целта си, то в корейската версия героите ги преследва не само полицията, но и наемните мутри на един от злодеите.
В резултат във филма философско-етичните въпроси често остават на заден план, отстъпвайки място на екшъна – в корейски стил забързан и в корейски стил пренебрегващ всички закони на логиката, физиката и основаната на доказателства медицина. Полицаите безуспешно преследват стареца и младежа, препускащи с най-забележимата кола в радиус от сто километра, Ингю получава експресен урок по история на родината, а зрителите –възможност да се замислят за последствията от националната травма, които понякога приемат такива причудливи форми.
