След карантината и продължителното заседяване у дома безцелните разходки са едно от добрите решения за възвръщане на формата и положителните емоции. Ако имате нужда от вдъхновение, ето няколко произведения на съвременното изкуство, които биха увеличили мотивацията ви.
Като за начало ще трябва да ви откажем от романтичната фигура на бодлеровския фланьор (френската дума за безцелно скитащ се човек), който в парижкия си вариант най-често превръща скиталчествата си в обикаляне на барове и кръчми. Може би ще трябва да ви откажем и от пловдивския му вариант – през 2018 г. художниците Нина Ковачева и Валентин Стефанов показаха в „Капана“ видеоинсталацията „Фланьорът и капаните на светлината“, в която накратко „четири ръце обработват почвата“. Все пак ако имате градина и разходката ви из нея завърши с градинарство, „Фланьорът и капаните на светлината“ е добро поетично наименование на упражнението „торене и плевене“. Но все пак целта са ни разходките и ето няколко артистични вдъхновения.
1. Не се отказвайте от разходка дори и ако нямате компания.
Вдъхновете се от английския скулптор Ричард Лонг (1945), който през 1989 г. печели престижната награда „Търнър“ за работата си „Бяла линия във водата“. Цялото творчество на концептуалиста е подчинено на британския култ към разходките. След като в работата си от 1967 г. многократно отъпква пътека, която после заснема под специален ъгъл, в по-късните си работи поставя камъни, пръст, пясък или клонки, за да маркира извървения път. Снимка на „Отъпкана пътека“ влиза във всички арт учебници като класически пример за концептуално изкуство – изкуствоведите я наричат „нетрайна рисунка върху тялото на Земята“. Други нетрайни отпечатъци, които Лонг оставя, са пътеки с камъни в Сахара, в Долината на смъртта в Източна Калифорния, в Алпите, в Хималаите, в Боливия, Перу и Исландия.
2. Спазвайте дистанция.
Ако сте готови за приключения, „Пиеса – преследване“ – работата на известния американски художник и инсталационист Вито Акончи (1940 – 2017), е тъкмо за вас. Тя представлява следната акция – от 3 до 25 октомври 1969 г. Вито Акончи излиза по улиците на Ню Йорк, набелязва си някой случаен минувач и започва да го следи и снима, спазвайки прилично разстояние – толкова, колкото да не бъде забелязан от обекта на интерес. Понякога разходката му не трае повече от 2-3 минути, тъй като разхождащият се взима такси или влиза в офиса си, спира да похапне в ресторант или просто се прибира у дома. Макар Акончи да прилича на агент на ФБР, в онзи момент той иска да изследва в работата си как човешкото тяло взаимодейства с други обекти в градското пространство. Дори и това обяснение да звучи странно и някак налудничаво, Вито Акончи използва изводите, до които е стигнал в „Пиеса – преследване“ за свои по-късни проекти в сферата на архитектурния дизайн и ландшафтното планиране.
3. Не бързайте
За тази разходка ще ви трябва компания. За да привлечете такава, запознайте потенциалните си „компаньони“ с „Разходка 2: по брега на Маргейт“ на британския концептуалист Хемиш Фултън (1946). Тя е създадена през 2010 г., когато на 3 март сутринта Фултън организира 200 души да направят седем обиколки на воден басейн в крайморския град Маргейт. Всички те вървят бавно и тържествено, като на парад, на метър разстояние един от друг и пред цялото време мълчат. А каква е концепцията? Става ясна след седмата обиколка – всичките двеста души изпитват чувство на дълбоко спокойствие и единство.
4. Не преживявайте
Ако докато се разхождате, в съзнанието ви изведнъж зазвучи старият шлагер на Васил Найденов „Под мостовете не шумят реки… Пристанищата са пустинно тихи…“, спрете да страдате по любимия или любимата. За това ще ви помогне работата на прочутата двойка концептуалисти Марина Абрамович и Улай „Разходка по Великата Китайска стена“. Бившите партньори в живота и в изкуството в продължение на три месеца – от началото на април до края на юни 1988 г. вървят един към друг от двата края на Великата китайска стена – Улай от запад, от пустинята Гоби, а Марина Абрамович – от изток, от Източно Китайско море. Сблъскват се с редица препятствия, докато всеки от тях измине „своите“ 2500 км, за да могат да се срещнат някъде по средата. И когато най-накрая този момент настъпва, нито единият, нито другият изпитва болка или гняв от раздялата. Всеки сам, без емоционална подкрепа, е стигнал до мястото на срещата и по същия начин – уверен в себе си и благодарен за някогашното приятелство, продължава напред към другия край на Великата Китайска стена.
5. Внимавайте да не се загубите
Без да сте състезател по ориентиране, може да си организирате малък семеен шампионат. Ако го правите в градска среда, използвайте карта, набелязвайки си непознат адрес, до който да стигнете. И за да се ориентирате, нарисувайте си карта на региона. Използвайте за вдъхновение някоя от работите на латиноамериканеца Стенли Браун (1935 -2017) от прочутата му серия „По този път, Браун“. Тя е създавана в периода 1961 – 1964 година. В тези години двадесет и няколко годишният Стенли Браун, родом от Парамарибо – столицата на Суринам, излизал из Амстердам с лист хартия и флумастер и питал непознатите как да стигне до конкретен адрес. За да ги разбере по-добре, тъй като не владеел добре езика, ги молел да му нарисуват със стрелки как да стигне до мястото, което търси. Получили се много забавни картинки, които по-късно рамкирал и изложил с печат „По този път, Браун“.
