Златни плажове, тъмен ром, ароматно кафе, огромни зелени масиви – всичко това звучи познато, когато става дума за Ямайка, но островната държава може да предложи много повече. Например известните и шумни курорти Монтего Бей, Негрил или Очо Риос, или по-тихите и притаени в сутрешната мъгла Сини планини и Порт Антонио. На острова щастието е въпрос на личен избор. Още на летището местните те посрещат с еуфоричното „No problem, mon!” и „Irie” (което е съкращение от alright на ямайски английски). Едва после разбираме причината за това приповдигнато настроение. Още преди да стигнем до хотела ни пресрещат колоритни симпатяги с шарени шапки или коси, сплетени на характерните, тънки плитки, за да ни предложат ганджа.
Ямайка е вълнуваща, предизвикателна и непредсказуема. Туристите идват на острова с желанието да преживеят нещо незабравимо. Точно за това сме дошли и ние. В Кингстън горещината и навалицата са в изобилие. Затова набързо минаваме през една агенция, където наемаме раздрънкан пикап срещу 300 долара за седмица и се отправяме по прашните пътища на североизток. Идеята е да стигнем до окръг Портланд, обхващащ североизточния бряг на острова, където се намира и нашата цел – Порт Антонио.
Малкото градче израства по време на бума на захарната тръстика. От рождената му година 1685-а са останали малко следи за сметка на тези от 1950-а, когато Ерол Флин си построява имение тук и донася със себе си холивудския блясък. Вдовицата му, красавица от Канзас, все още обитава 800-хектаровото ранчо на изток от града и днес трябва да е минала 80-те. Но тъй като не обича да я безпокоят, посещаваме само марината, кръстена на съпруга й, където достъпът е свободен, и отиваме да потърсим преселил се на острова холандец, известен под името Фрий (свободен). Чудакът, който сякаш напълно е откачил от ганджата и горещината, има две двустайни борови вили, които е нарекъл екохостел. Яденето се сервира на верандата на малкия бар до тях и когато падне нощта, мракът се разпръсква от малки лампички, поставени в плетени кошници, разхвърляни сред клоните на дърветата. Почти никой не отсяда в екохостела му, но верандата с четири маси винаги е пълна. На това място сервират най-доброто делфиново месо на скара, което струва само 7 долара, поръчка, която би ви излязла над 30 в ресторант, да не говорим, че в много държави тези животни са под закрилата на закона. Така или иначе поливаме деликатеса с чаша ямайски ром за 70 цента. Питаме го къде купува напитката, защото виждаме, че я налива от шише с непознат етикет, а той отговаря: „На края на света”. Оказва се, че това е името на „лабораторията”, която развива дейност на едноименния полуостров. Оказваме се единствените любопитни да посетят тази забележителност, но когато разбират, че ни изпраща Фрий, домакините ни удостояват с пълна обиколка на „производствените мощности”. Те включват едно измършавяло магаре, воденичен камък, яма пълна с всякакви боклуци, половин дузина „машини” с неясно предназначение и пространна лекция за характерните особености на ямайския ром. Турът завършва с паметна дегустация: нареждат пред всеки от нас около десетина чашки, които тутакси започват да пълнят с тъмен, бял, препечен, опушен и прочие ром и още няколко ликьора от захарна тръстика. „Това е само началото, хора, после идват коктейлите” – предупреждават ни любезните домакини. Планината започва да се замъглява, а сетивата ни постепенно се интоксикират до степен да се чувстваме на седмото небе. Предлагат ни тинг – местна безалкохолна напитка с вкус на грейпфрут, както и джинджифилова бира, която местните много обичат. Макар че не е препоръчително да се смесват бира и ром, ние вече имаме собствено мнение по въпроса (както и по всички проблеми, засягащи бъдещето на света) и просто обръщаме по едно шишенце. Пивото има лек вкус на шампанско и след подобна дегустация, естествено, не сме способни на нищо друго, освен да се проснем на леглата в хотела и да дочакаме прословутите карибски залези. Те наистина си заслужават дори когато ги гледаш трезвен, какво остава да ги съзерцаваш с опиянена от възторг, ямайски ром и коктейли душа…
Новият ден предлага нови възможности. Ако обичате безлюдните плажове, трябва да си отделите поне ден за Лонг Бей – двукилометрова ивица снежнобял пясък, изпъстрена с „пиратски” странноприемници, сламени барове и дървени ресторантчета. Местните харесват повече Бостън Бей, където е центърът на т.нар. джърк – уникален ямайски микс от подправки, включващ най-вече пипер, бахар и лютиви ямайски червени чушки, както и карамфил, канела, индийско орехче, чесън, мащерка и други. Подправките се втриват в пилешкото или свинското, преди да бъдат опечени на скара на дървени въглища. Навсякъде се стеле гъст дим, от закачените по палмите колони гърми реге, а застаналите около барбекютата „майстори на джърка” ни канят любезно да пробваме специалитетите им. Решаваме да се доверим на един от тях и плащаме само осем долара за половин пиле, царевична питка и студена бира.
Продължаваме към Монтего Бей и колкото по на запад отиваме, толкова повече стават атракциите – джип-сафари, гмуркане с шнорхел, кану-каяк, риболов в открито море, езда във водата. Най-незабравимо обаче се оказва плуването с делфини, атракция, която рядко се предлага на други места. За да й се насладим, се нареждаме на опашката и тъй като сме само четирима, ни присъединяват към две двойки датчани и американци, за да оформим по-голяма група (колкото по-малобройна е тя, толкова по-висока е цената). След като ни нахлузват спасителните жилетки, получаваме инструкции какво може и какво не може да правим, докато наблюдаваме групата от шестима смелчаци преди нас. Когато те излизат, водачът ни Маркъс се хвърля във водата с главата напред и ние ентусиазирано го следваме. Щом делфините усетят раздвижване в залива, веднага пристигат и започват да се въртят около нас. Маркъс ни окуражава да правим знаците за пеене, танцуване, скачане и милване. След играта всеки от нас се хваща за гръбните перки на два делфина и те започват да ни теглят напред, като бавно увеличават скоростта. Яката от пяна пред мен се надига застрашително, но умните животни усещат това, намаляват, правят завой и ме връщат обратно при Маркъс. Накрая просто плуваме и се гмуркаме с делфините, а те ни позволяват да ги прегръщаме. На тръгване разбираме, че заливът всъщност е отворен и животните могат да си тръгнат, когато пожелаят, но не го правят. Разказаха ни, че по време на бурята преди няколко месеца един делфин се скрил в залива от бушуващите води, а когато ураганът утихнал, решил да остане. Сега колегите на Маркъс го тренират.
Излизам от опиянението на преживяното едва на следващия ден в офиса, където колегите ми с нетърпение очакват да им разкажа за Ямайка.
