Година след като стана ясно, че колекцията на Франсоа Пино – французинът на тридесето място в класацията на богатите и собственик на аукционната къща „Кристис“,ще се помещава в сградата на Стоковата борса в Париж, дойде новината – официалното откриване ще е на 23 януари 2021 година. Първоначално то бе планирано за юни 2020-, но бе отложено поради пандемията.
Трансформацията на Стоковата борса в арт пространство бе възложено на архитекта Тадао Андо. Той е носител на най-престижната архитектурна награда – Pritzker и е проектирал и други два музея на Пино, но във Венеция.
Това, което бе представено като предварителна заявка да се случи в Стоковата борса, бе висок бетонен цилиндър в центъра, който архитектът Андо смяташе да постави под стъклен купол. А около него – три пръстена от галерии. Експозиционната площ е около 4 000 кв.м., като всяко пространство ще е с различна ширина, в зависимост от това дали ще се показват фотографии или видеа.
След като Стоковата борса официално се превърне в галерията на Пино, центърът „Жорж Помпиду“, открит през 1977 г. като цитадела на съвременното изкуство според желанието на президента на Републиката, станал негов кръстник, вече няма да доминира от височината на своята кула от слонова кост, коментират парижани.
А самият Пино, собственик на компанията за луксозни стоки Kering, не крие задоволството си:
„Радвам се много, че имаме дата за предстоящото откриване на Стоковата борса. Тя не само ще е още едно пространство, в което ще се представя съвременно изкуство, но и ще допринесе за ренесанса на парижката културна сцена след трудната година, която Франция и целият свят преживяхме през 2020 година“ – добави милиардерът.
Към момента се пази в пълна тайна какви творби ще бъдат изложени в Стоковата борса, но е известно, че Пино има в колекцията си Пино около 500 творби на едни от най-известните съвременни артисти като Маурицио Кателан, Джейк и Динос Чапман, Деймиън Хърст, Джеф Кунс, Пол МакКарти, Такаши Мураками, Джулио Паолини, и много други.
Сградата на Стоковата борса е културен и исторически паметник – през XVIII век в нея се е складирало цялото жито на Париж и околностите. Железният й купол се извисява над ротондата, а стенописите са дело на петима различни художници, творили в края на XIX век.
Франсоа Пино отдавна иска да покаже колекцията си в Париж; като в началото на първото десетилетие на XXI век се опитваше да превърне бивш завод за производство на автомобили в галерия. Но тъй като срещна трудности, се насочи към сградата на Стоковата борса.
„Пиша следващата глава от моя културен проект, – обяви той намерението си за нея през 2017 г. и поясни – Моята цел е да споделя страстта си към съвременното изкуство с възможно най-широка публика“.
Тогава първите коментари бяха, че с арт центровете на милиардери като Пино времето, когато изложбите с най-актуалните имена в изобразителното изкуство можеха да се видят или в Националния музей за модерно изкуство в Центъра „Жорж Помпиду“, или в Музея за модерно изкуство на Париж, остава в историята.
Но още през 1994 г., годината, в която е основана фондация „Картие“ на Жан Нувел, на булевард „Распе“, се е прогнозирало сегашното развитие на ситуацията – във Франция се наблюдава своеобразно противопоставяне, държавното на частното. То е напълно лишено от смисъл в Съединените щати, където всички големи музеи, с изключение на Националната галерия във Вашингтон, дължат съществуването си на милиардери. Заради това и носят имената им – като например на Гъртруд Вандербилт Уитни или Соломон Гугенхайм в Ню Йорк, на Джон и Доминик де Менил в Хюстън или на Ели Броуд в Лос Анджелис.
Но миналото на френските музеи е различно: то е неразделно свързано с политическата власт, било то революционна, монархическа, имперска или републиканска.
В същото време намаляването на държавните средства и увеличаването на възможностите и влиянието на големите компании и меценати, прави позицията на френското Министерство на културата очаквана. То само си позволява да се поздрави публично за извършените трансформации, на които присъства единствено като зрител.
Някога, за да запълни вакуума по отношение на съвременното изобразително изкуство, Жорж Помпиду използва политическия си авторитет, за да наложи изграждането на центъра „Бобур“. Той го повери на двама архитекти, които след това станаха международно известни, Ренцо Пиано и Ричард Роджърс. По същия начин в края на ХХ век, за да отстрани невежеството в сферата на т. нар. незападно изкуство, президентът Жак Ширак използва политическия си авторитет, за да наложи както създаването на Pavillon des Sessions в „Лувър“, така и изграждането на музея „Ке Бранли“, поверено на Жан Нувел и завършено през 2006 година.
Седемте години на Франсоа Митеран бяха белязани от стъклената пирамида в „Лувър“ на Яу Мин Пей и новата сграда на Националната библиотека на Франция, дело на Доминик Перо. Но никой от следващите трима френски президенти не се ангажира с музейни проекти от подобен мащаб. Остава отворен въпросът каква е причината – недостиг на средства, амбиция или просто липса на интерес?
