В последния брой на списание Banker Special (бр. 80) продуцентът и режисьор Магърдич Халваджиян разговаря с Милен Стаматов за израстването, цената на успеха и рисковете в шоубизнеса.
Публикуваме разговора без съкращения.
Маги Халваджиян едва ли се нуждае от специално представяне. Името му е добре известно не само на всяко дете, но и на всеки българин, защото е продуцент на едни от най-успешните телевизионни формати у нас. Безпрецедентният финал на българския вариант на ТВ шоуто „Като две капки вода“, осъществен на живо на националния стадион „Васил Левски“ от Халваджиян и екипа му, се превърна в поредното доказателство за доверието и любовта на публиката.
Г-н Халваджиян, Вие сте наистина един от най-известните телевизионни продуценти в България. Какво е необходимо за да станеш най-влиятелният ТВ продуцент?
– Първо да уточним какво значи „влияние“ в нашата сфера. Когато преди време Forbes ме удостоиха с честта да ме нарекат „най-влиятелният продуцент“ и да заема първото място, аз ги попитах: „Какво значи това?“ Те казаха: „За нас това означава, че ако си обещал нещо, трябва наистина да го направиш!“
Казах си: „Добре, в моята сфера всичко това е извоювано“. За да ти имат доверие актьори, водещи, телевизии, всякакви хора в шоу-бизнеса, трябва да си спазваш обещанията. Така че когато им звъннеш и им кажеш: „Започвам нов проект, трябваш ми!“ – да не задават въпроси, а директно да се съгласяват, защото знаят, че няма да бъдат подведени. Убедени са, че се създава нещо добро. Може би това означава влияние.
То е като в брака: „И в добро, и в лошо!“ Не може да сме приятели, само когато нещата вървят добре. В бизнеса има и лоши моменти. Тогава пак трябва да сме заедно.
Учили сте цирково изкуство в Москва и сте завършили режисура. Как повлия това на работата Ви като режисьор?
– Циркът ми е повлиял страшно много. Няма как да не ми е повлиял, това е по дефолт. Даже не го обсъждаме. Но аз смятам, че това да съм такъв, какъвто съм, е комбинация от най-различни неща.
Баща ми, на първо място. За мен той е един от най-свестните хора, които съм срещал и до ден днешен. Познавам страшно много хора и смея да твърдя, че баща ми беше един от най-умните, честни, почтени и добри хора – рядко срещам такива. Възпитанието му ми е дало много и аз съм взел много от него. И най-важното: ако проявиш уважение, ще получиш уважение насреща. Ако дадеш усмивка, ще получиш усмивка.
Но да се върна на цирка. Той ми даде безгранична фантазия. Още в първи курс там видях как едни хора скачаха четворни и петорни салта. Нещо, което умът ми не възприемаше и си казвах, че това е невъзможно.
Няма невъзможни неща! Това е моето мото. За мен успехът е да бъдеш постоянен.
Как се постига финансов успех в телевизионното продуцентство?
– Първо – бавно и постепенно. И отново опираме до доверието. Не, не става дума само за доверието на телевизиите. Става дума за доверието на публиката. Едно от най-силните ми качества е, че съм добър продавач. На телевизиите съм продавал неща, които не бяха виждали. И все пак успявах да ги убедя.
Разликата между успешния и неуспешния човек е процентното съотношение на успешните и неуспешните продукти.
Имам много точна формула, към която винаги съм се придържал и съм спазвал, ако може да се нарече формула. Когато започвам нов проект, се стремя „новото“ в него, да е около 30 процента.
Тогава зрителят възприема нещото, което гледа, като „ново“. В момента, в който „новостта“ стане 40% или 50%, публиката не го разбира! Идва й твърде различно, твърде нелогично и хората си казват: „Ние това не го харесваме!“
Кой е най-големият риск, тогава, който сте поемали, но той се е изплатил многократно?
– Много са. Изключителен риск бяха „Господарите“. В началото, и всъщност, за да ги има, е виновен най-много брат ми. След като завърши продуцентство в Италия и се върна в България, дойде при мен и каза: „Хайде да направим „Господари на ефира“.
Аз всеки ден се сблъсквам с телевизите, знам какви пари плащат. „Господарите“ е огромно нещо. Всекидневно предаване, за което е нужен екип от най-малко 120 човека. Отговорих му: „Няма кой да ни го плати това! Няма как да се случи!“.
Говоря за далечната 2002 година. Тогава ни се наложи да инвестираме. Теглихме кредити. Направихме всичко съвсем сами.
Последният ни голям риск беше на стадиона с финала на „Като две капки вода“. Не знам дали знаете, но никой в света не е правил финал на телевизионно шоу на стадион на живо. Такова нещо не се е случвало.
За нас това беше огромно предизвикателство. Мога да кажа само – поздравления за нас! Рискът беше огромен. Всичко можеше да се прецака.
От Румъния докарахме сцена, на която – дори и да вали, предаването ще върви. Няма проблем. Подготвени сме за всичко. И… 15-20 минути преди старта на предаването, цялата комуникация спря. Тотално спря.
Бяхме докарали хора от Германия, които са правили концерти на Бионсе и на кого ли още не. Трябваше да обслужат екип от 1000 човека, което не е никак малко. Оказа се, обаче, че цялата система работи на 5G и в един момент някакви мобилни клетки не издържаха на натоварването. В 19:40 (аз не съм бил там), немският мениджър влиза в апаратната блед като платно и казва: „Нищо не мога да направя. Всичко спря!“.
Край. И сме изправени пред решението просто да не правим финала на „Като две капки вода“, да спрем напълно. Не можем да работим без комуникацията.
Кико, който е продуцент на шоуто, излезе на сцената и помоли хората да превключат телефоните си на самолетен режим. Публиката го послуша и след 10 минути започнахме.
Ето, този тип истории са инфарктни. Чудим се после, защо са ни бели косите и брадите! Обаче, без тези рискове не може.
Хората виждат само крайния продукт, не знаят колко е трудно…
– Хората виждат усмивки и забавление, но на нас това ни е работата. Ако не можем да им дадем усмивки и забавление, какво правим там? Ние това работим. Нашата награда са рейтингите и аплодисментите. И аз вярвам, че когато има успешни неща, за тях трябва да се говори.
