На 28 септември се навършват 100 години от рождението на Марчело Мастрояни.
За юбилея режисьорът Кристоф Оноре снима филм „Моят Марчело“ по свой сценарий, посветен на актьора, като включи и дъщеря му в него. Киара Мастрояни играе самата себе си, страдаща от раздвоение на личността и не без успех се превъплъщава и в баща си. Френската актриса Катрин Деньов също играе себе си – майка на Киара и гадже на Мастрояни.
Руските кинокритици, представяйки филма, не пропускат да припомнят следния епизод – Мастрояни посреща 1986 година в Москва – дошъл е, за да поговори с Михалков за възможност да се снима при него – може би в нещо по Чехов. В един от дните на зимната ваканция двамата се появили в Дома на киното, където се провеждали новогодишни тържества с елхи.
И Дядо Мраз, в чиято роля бил едрият, представителен, румен артист Александър Пятков (сержантът с карирания костюм от „Тайната на „Черните косове“) толкова се развълнувал, че се извинил на децата, без да се преоблича се хвърлил към кумира си и му изпял знаменитата неаполитанска песен „О соле мио“, като вместо „О соле“ изпявал „Марчело“ и се получавало „Марчело мио“ – в превод „Моят Марчело“.
Сцената така развеселила Михалков, че на момента се родила една от централните и най-смешни сцени от бъдещия му филм „Очи черни“ – това е срещата на италианеца Романо в град Сисоев, където освен циганите, погачата, старата жена и цялата останала бъркотия стоял един пожарникар, в чиито дрехи бил облечен Пятков и пеел „О соле мио“. Вярно, по време на монтажа Михалков решил, че по-подходящ в този момент би бил марш, затова в екранната версия бил вкаран романсът „Срещнах ви, и всичко минало…“, преаранжиран в марш и с някакъв глуповат италиански текст.
„Очи черни“ е много важен филм за Мастрояни – за него той получава наградата за най-добър актьор на фестивала в Кан и е номиниран за „Оскар“. В новия филм на Кристоф Оноре един от най-сполучливите епизоди е този със снимките на италианско телешоу, в което се прави пародия на друг филм с Мастрояни от същата 1986 година – „Джинджър и Фред“ на Фелини. На Стефания Сандрели, която дебютира в киното през 1961 година в „Развод по италиански“ и в който играе заедно с Мастрояни, предложили да посочи от шестима двойници на актьора кой от тях е истинският Мастрояни. Всеки двойник представя един от шесте ключови образа на актьора, и Романо от „Очи черни“ също е сред тях.
Но Сандрели избира облечения и гримиран като смутения от светлината на прожекторите и от необходимостта за първи път след 40 години отново да танцува степ – Пипо от „Джинджър и Фред“.
И правилно – това не е двойник, това е дъщерята на актьора Киара, която поразително прилича едновременно и на баща си, и на майка си. Но сега по сюжета на филма тя преживява психологически казус: смята се за Марчело, живее като Марчело, постъпва като Марчело, пуши, обляга се на стената, гледа над очилата като Марчело. В даден конкретен момент бягството от реалността стига до най-крайната си точка, и да ѝ се каже, че тя не е Марчело, е равнозначно, по сполучливия израз на майка ѝ Деньов, на това да събудиш сомнамбул в момент, когато той ходи по покрива.
Повечето момчета подражават на бащите си и нямат търпение физически да се оформят, да пораснат и да станат също такъв мъж. Половото съзряване обаче внася своите корективи – за по-просто ще припишем това на прословутия Едипов комплекс, – и когато не само бащиният характер, но и бащиното тяло са ти поднесени на тепсия, това поражда бунт, желание за дистанциране.
Минават години, бащата вече го няма, и мнозина започват да се държат като него. Всичко това е психиатрия, а Катрин Деньов, носителката на мъдростта в този филм, която и ще предпази Киара по време на нейния опасен сомнамбулен транс, и ще измисли бързия и единственно правилен начин да я освободи от умопомрачението, ще каже: „Просто тя много силно тъгуваше за баща си“.
Що се отнася до темата за двойничеството на бащите и децата, то по-добър герой от Киара Мастрояни като актриса и като човек не може да се намери. При сблъсъка с толкова поразителна прилика е лесно да си представим механизма, провокиращ и задвижващ подобно преображение: актрисата и режисьор Никол Гарсия („Моят чичо от Америка“), изучавайки пробните снимки на Киара, я съветва: „Ти говориш твърде бързо, сега си включила Катрин, дай ми повече Марчело“.
В художествено отношение филмът, в който освен главните герои сами себе си играят и бившите знаменити мъже и приятели на Киара (актьорът Мелвил Пупо, бардът Бенжамен Бьоле), е като задружна компания от единомишленици, в която почти всички са бивши един на друг, но все така обичат, а главното, умеят да творят заедно.
Те пеят същите песнички, които от нямане какво да правят са дрънкали на пианото на четири ръце. Пускат същите шегички, които са пускали в разгара на веселите купони и всички са ги запомнили.
Но когато песничките и шегичките им минат през десетки репетиции, когато, веднъж изпети и изречени, се повтарят отново и отново, от това представлението става ако не фалшиво, то пресилено – като двадесет и петият изблик на ентусиазъм на Дядо Мраз и Снежанка по време на новогодишните празненства.
С оглед на формàта, избран от Оноре – в миналото създател на изумителния мюзикъл „Всички песни са само за любовта“ (2007) и на „Прекрасната смокиня“ (2008), този ефект явно е неизбежен.
Така или иначе, много е жалко, че се е получило именно така, защото всъщност във филма заявената тема „Моят Марчело“ е разкрита прекрасно и в него има няколко вдъхновяващи сцени и дори линии. Например вече споменатата парафраза на „Джинжджър и Фред“: в нея Оноре не се опитва да се равнява по шедьовра на Фелини, тази сцена в „Моят Марчело“ напомня сгушено до паметника на мъртвия си стопанин коте, което спи и го сънува.
Вдъхновено е изтъкана и цялата линия на дружбата на Киара–Марчело с британското войниче в изпълнението на винаги трогателния Хю Скинър („Убий приятелите си“, „Mamma Mia! 2“), представляваща остроумна парафраза на още един шедьовър с Марчело, „Бели нощи“ на Висконти по Достоевски, – нейната не сладникава, а вълнуваща като топъл летен вятър на покрива романтичност е близка до тази, която получаваме от най-добрите корейски сериали.
Във филма на Кристоф Оноре Марчело е показан като общителен гуляйджия, на когото всяко дворно куче при среща подава лапа. Но най-важният елемент във филма е друг – успяла ли е Киара да се превърне в баща си?
През по-голямата част от филма тя е в образа на Гуидо от шедьовъра 8 ½ – за това говорят и шапката, и очилата, и виртуозно повторените жестове и усмивки. И все пак, както и да въртим и сучем, тя е жена, костите ѝ, лицето ѝ са по-фини, затова нейният Марчело често изглежда като умиращ от рак.
Да, в действителност Мастрояни умира от рак, но като всяка звезда от велика епоха той предпази публиката от това зрелище. Публиката, но не близките си – Киара, за разлика от зрителите, го е видяла болен и умиращ. Това е трагедията ѝ. Но няма срок на давност, който би позволил на децата да нарушат волята на своите по-мъдри бащи: да завещаят на света само това, че той е прекрасен.
