Случката е от преди месец и половина.
Развива се в пустиня в Узбекистан, където трябваше да бъда по силата на служебните си задължения. Пътувахме дълго, около десет часа и тъй като нямаше какво да правя, си отворих телефона и попаднах на разказ на проф. Биолчев.
Четях си, а останалите си говореха нещо. Изведнъж една колежка ме попита какво правя. Отговорих й. “А кой е разказът” – попита ме тя. И след като разбра, че е за живата светлина на майстор Миле, възкликна: „Не може да бъде?! Защо не плачеш?!” “Плача” – отговорих й аз, но не ме виждаш, защото е тъмно.
С тази история непознат читател благодари на проф. Боян Биолчев за издадените разкази и му пожела да продължи да пише и да разплаква.
Това стана по време на премиерата на най-новата книга на проф. Боян Биолчев – “Сценарият като литература или обратното. Кино за четене. Четири сценария” на издателство “Paradox”, която се състоя на 9 декември в НДК, на Международния панаир на книгата.
Писателят благодари за пожеланието, но призна, че много внимава да не се поддава на най-добрите оценки, защото те носят винаги степен на излишна гордост. Но в началото, когато бил млад, не било така – тогава всички се смятали за осиновени деца на Хемингуей, пошегува се проф. Биолчев.
След това призна, че между първия му разказ, който е писан преди доста години и последния – от това лято, има разлика и това го кара да се чувства доволен от себе си. Научил се с по-малко думи да казва повече неща, но така или иначе у него винаги ще си остане усещането, че трябва да се пази от излишните думи.
На въпрос как го прави, проф. Биолчев даде лесна рецепта:
“Като почнеш да редиш думите и някои не са на място, а не се сещаш веднага за други, тогава спираш да пишеш! И отиваш да пиеш. Усетиш ли, че сюжетът някъде започва по-стабилно да скърца, забравяш, че си писател и започваш да се занимаваш с нещо друго – просто трябва да се освободиш от себе си. А в един момент, когато усетиш, че думите сами идват и то точно тези, които си чакал, тогава сядаш! И не пиеш, а пишеш“.
Последва въпрос коя е най-голямата тегоба в писането, на което проф. Биолчев отговори, че му е тежало, че други писатели са му се подигравали, че в него има двама близнаци, но от различни бащи – единият се смее, а другият плаче. Той обаче им възразявал – тези близнаци са еднояйчни и той не се отказва нито от единия, нито от другия. И заради това в книгите му, когато има трагични моменти, винаги се прокрадва някаква усмивка, а пък там, където е смешно, винаги има място и за въздишка.
“Литературата, която се концентрира само върху едното, губи половината свят, а читателят иска целия, поне така си мисля аз” – обясни проф. Биолчев.
Никой в залата не му възрази. Григорий Вазов – основател на Лабораторията за научно-приложни изследвания към Висшето училище по застраховане и финанси – поздрави писателя, споделяйки, че са дългогодишни приятели. После подчерта, че за него лично романът “Преселението” е истинско явление за последните 50 години и заради това пожела на писателя още такива текстове.
Друг читател попита дали когато сценариите се превръщат в кино, авторът не се страхува, че идеята му може да бъде загубена.
“Киното е самостоятелно изкуство. Нерядко съм питал актьора – ти как би казал дадено нещо и спрямо неговия темперамент, променям. Освен това вие нищо не може да научите от един текст, ако идеята не е някъде дълбоко вътре във вас. Затова не бих обвинявал режисьорите, ако не са се съобразили с нещо – напротив“, призна проф. Биолчев.
Но все пак, за да сте сигурни, че някой режисьор няма да разбере грешно идеите на автора, сиреч на проф. Биолчев, купете си “Сценарият като литература или обратното”, а когато, дай Боже, се появят и филмите – сравнявайте. Удоволствието ще е четворно.
