Най-новият филм на режисьора Джош Транк (1984) – „Капоне“ (Capone) с Том Харди в главната роля е вече по екраните. В него участват Мат Дилън, Ноел Фишер, Ал Сапиенца и Катрин Нардучи. Филмът проследява последните години от живота на знаменития американски мафиот и с това веднага прикова вниманието на световната кинокритика. Критични гласове не липсваха – а какво точно иска да предизвика режисьорът у зрителя? Съчувствие към падналия злодей или страх от това да видиш как един могъщ някога човек деградира – физически и умствено? При всички положения картината не е особено привлекателна.
Името на мафиота е Алфонс Габриел Капоне (1899-1947) по прякор Scarface (Белязания). Гангстерът ненавижда прозвището си, макар и да лъже, че го е получил през Първата световна война , а не в пиянска свада – каквато е истината. Иска да му викат Великия Ал. Като Ал Капоне той е известен дори на онези, които никога не са се интересували от историята на американската организирана престъпност и е една от знаковите фигури на ХХ век, бързо навлязла в поп-културата. Първият биографичен филм за него е създаден още през 1932 г. от режисьора Хауърд Хоукс (1896-1977). Независимо че главният герой на филма „Белязания“ е наречен Тони Камонте, и публиката, и самият Капоне, който – както казват – харесал филма, ясно разбират за кого става дума. Прочутият гангстер става прототип на героите в много филми – както чисто гангстерски, така и в комедии, например в култовата „Някои го предпочитат горещо“ от 1959 г. на Били Уайлдър– като Коломбо Белите гетри и шефа му Малкия Бонапарт, или в не толкова известния у нас филм по комикс от 30-те години на миналия век „Дик Трейси“ (1990) на Уорън Бийти с Ал Пачино, Мадона, Дъстин Хофман и други звезди.
А в самия Ал Капоне натюр – неприкрит под други имена – се превъплъщават актьори от първа величина като Род Стайгър (1925-2002) – „Ал Капоне“ (1959), Бен Газара (1930-2012) – „Капоне“ (1975) (един от първите филми с участието на Силвестър Сталоун), Робърт де Ниро (1943) – „Недосегаемите“ (1987), Стивът Греъм (1973)– в сериала „Престъпна империя“ (2010-2014), и това не е пълният списък…
За разлика от създателите на тези филми Джош Транк, който застава пак на режисьорското място пет годиии след големия провал на филма по комикс „Фантастичната четворка“ (2015), не се интересува от Капоне през годините на кървавата му слава, нито от неговия възход и падение. Действието се развива година преди смъртта на гангстера – през 1946 г., и Великия Ал вече не е велик и най-често е наричан с умалителното Фонзо. Става дума за един умиращ човек, с разрушен мозък и разнебитено тяло, почти забравил кой е, той просто вегетира във флоридското си имение, след като властите са го пуснали от затвора, преценявайки, че мафиотът не само не представлява опасност за обществото, но и е само в тежест на данъкоплатците.
Том Харди в ролята на Капоне – скрит под дебел слой наистина страшен грим, изпълнява до съвършенство (за да не кажем до абсурд) своята задача, която може да се опише с глаголите „ръмжа и чеша се“. Освен това пъшка, вие, съска, напикава се в панталоните, дори се насира – поне два пъти в кадър, плюнчи се, олигавя моркова, поставен в устата му вместо цигара от добрия доктор (Кайл Маклоклан, 1959), размазва по лицето си спагети, разговаря с призраци, стреля по алигатори, със скърцащ глас припява мелодии от „Вълшебникът от Оз“, опитва се да избяга от надзора на измъчената си жена – не стига далеко, гледа с кървясали очи някъде в пространството, а към края в една гротескна картина се изправя срещу целия свят в пижама, с памперс, стиснал златен автомат „Томпсън“ в ръце.
Тъй като става дума за филм, а не просто за нагледно пособие за симптомите на прогресиращ невросифилис, изпълнението на Том Харди е в центъра на доста несвързан сценарий, където се явяват агенти на ФБР, следящи мафиота, за да разберат къде е скрил 10-те милиона и къде са захвърлени извънбрачните му деца. Вмъкват се спомени от миналото, в които знакови събития от неговата кариера – например прочутото клане от деня на свети Валентин през 1929 г., са представени с кадри от филми на ужасите (по-конкретно от „Сиянието“ (1980) на Стенли Кубри к, което изглежда както банално, така и неуместно).
Джош Транк не довежда до край нито една от сюжетните линии, а се връща постоянно към главния герой, демонстриращ поредното унизително проявление на своята немощ.
Проблемът на филма не е в това, че режисьорът – който е и автор на сценария – е лишил образа на Ал Капоне от блясъка на неговата мафиотска слава и се е отказал от гангстерската романтика – защото и много други са го правили, той далеч не е първият. Проблемът е, че не е успял да покаже криминалния бос като човек, понесъл справедливо наказание – дали от Бог или от съдбата – нека зрителят сам да решава, отбелязват кинокритици.
Излиза, че героят във филма не е личност, а просто тяло, което предава своя притежател, а такова нещо може да се случи с всеки човек, без значение дали е пребивал и ликвидирал с бейзболна бухалка хора или е помагал на бездомни деца и животни. Моралната оценка се загубва във физиологическите подробности и може би – излизайки от салона –единственият резултат ще е, че зрителят ще си мисли с благодарност за лекарите, въвели пеницилина в масовата лечебна практика.
