Центърът за изкуства и природа Шомон сюр Лоар се откроява като специален обект по туристическия маршрут из замъците на Лоара.
Тук идват не заради легендите от миналото, а заради ефимерната красота на Международния фестивал на градините, който тази година ще трае до 5 ноември.
Женското лице на Шомон: кралици, фаворитки и херцогини
В едната посока е Амбоаз с покоите на Франсоа Първи и Леонардо да Винчи, а в другата – Блоа с владенията на Орлеанските херцози. Както и останалите петдесет замъка, съставляващи историческото и културно наследство на долината на Лоара, Шомон сюр Лоар живописно се е надвесил над брега на най-дългата френска река, чиито пейзажи са включени в списъка на ЮНЕСКО на нематериалното наследство.
Основан още през първото хилядолетие от н. е. и служил няколко века като семейно гнездо на владетелите му, той е влязъл в историята благодарение на жените на Анри Втори – Екатерина Мeдичи, законната му съпруга, и Диан дьо Поатие, официалната му фаворитка, отгледала бъдещия крал буквално от люлката.
Euатерина Медичи купила Шомон през 1550 година за своя разтуха. Тук, за разлика от замъка Шенонсо, където царувала съперницата ѝ, тя била пълноправна господарка: почивала си, ходела на лов, слушала предсказанията на Нострадамус и Руджери. След смъртта на краля първата работа на Медичи била да отпрати дьо Поатие от Шенонсо, като галантно ѝ предложила в замяна Шомон.
Градината с обраслия с растителност фонтан
Последните собственици на замъка, които го притежавали до 1938 година, са семейство дьо Броли. Красавицата била наследница на захарната империя Say (Сей). Мари–Шарлот–Констанс Сей и съпругът ѝ херцог Анри–Амеде дьо Броли реставрирали интериора по свой вкус, прокарали електричество и водопровод. Те живели тук на широка нога 40 години, но историческите апартаменти на Екатерина Медичи, Диан дьо Поатие и астролозите са запазени без промяна в оригиналния им вид и до днес. Основната следа, която са оставили дьо Броли, е паркът, впечатляващ с размера и разнообразието си.
Цял ден не стига да бъде обходен. И то като се има предвид, че разорилата се в края на живота си херцогиня (умирала в бедност, свряна ту в някоя стая на „Риц”, ту в „Георг V”, ту в апартамент на улица „Гренел”) разпродала по-голямата част: днешните 20 хектара са само малка част, оцеляла от първоначалните 2500 хектара. На тази територия се провежда от април до ноември ежегодният Международен фестивал на градините, заради който си струва да стигнете до Шомон.
Какво представлява градината в XXI век?
Историята на фестивала започва през 1992 година. Градините в Централния регион на Франция все още цъфтят по модите от XIX век и заветите на Ленотр, затова инициаторите на фестивала се замислили над създаването на градина от XXI век. В какъв стил трябва да е, какво трябва да расте в нея, защо и с каква цел?
С разрастването на фестивала се променя и мястото на градината в съвременния живот. Днес без художници пейзажисти и ландшафтни дизайнери не минава нито един урбанистичен проект, търсенето на завършилите специализирани училища е голямо, а „градинско-парковото изкуство” вече не е отживял времето си израз. Както и съвременното изкуство, то не само доставя радост на очите, но и поставя актуални въпроси.
Темата на днешния фестивал е устойчивата градина. Климатът се променя, водата намалява, пожарите са все по-унищожителни, животните са все по-малко, а човекът не се отказва от градината. Във фестивала участват 25 проекта от САЩ, Италия, Нидерландия, Белгия, Великобритания, Китай, Индия и Финландия и всички те търсят отговори на въпроса какво означава да бъдеш устойчив в новите условия и как трудностите да бъдат превръщани в сила.
Проектите са разхвърляни по цялата територия на Шомон сюр Лоар така, че всеки има свой отделен оазис, зрителите бродят сред живите декорации като участници в импресивен спектакъл.
Градини–гнезда, кървави реки и надежда
След като успеете да се проврете през лентата на Мьобиус, изтъкана от бръшлян, пред очите ви изниква гигантска палатка – нещо като юрта, нещо като гнездо, направено от трева и слепено с глина. Възрастните се пъхват в него едва ли не по-ентусиазирано от децата. Но и това е предвидено, тъй като според манифеста „Какво не може да бъде откраднато” потребността да свие гнездо е една от фундаменталните за човека.
Авторите му, които са автори и на градината, психологът Синтия Флери и дизайнерът Антоан Феноглио, са съставили свой списък на човешките ценности (тишина, хоризонт, здраве, памет за предците и т. н.) и са ги превели на езика на природата. В тяхната градина човек може да пише бележки до покойниците – вятърът ще достави думите до адреса, да чете книги от къщички за птици, (те са вместо полици) и да слуша тишината. Да я нарушават могат само квакащи жаби.
Метафората свят-гнездо отново ще се появи в зелените скулптури на Катрин Кошерел. Те изглеждат като знаменитото кресло-кълбо на легендарния финландец Ееро Аарнио, само че пластмасата е заменена с обилна зеленина. При това моравата се променя в зависимост от сезона – едни цветя прецъфтяват, на тяхното място разцъфват други. А човекът си седи в тази уютна, цъфтяща планета, приемайки красотата ѝ за даденост. Освен за поезия тук има и място за нови технологии като хидропониката, незаменима за „живите стени” на градските здания.
Под приспивното барабанене на водните капки Жан–Филип Поаре–Вил, авторът на градината с обраслия фонтан насред басейна, предлага да бъде спрян ходът на живота. Басейнът е обвит от анемони, а водните струи отдавна са се превърнали в цветни пипала, които всеки момент ще завлекат в капана си любопитните зрители.
От приказния фонтан – на „Добродетелния (почти) остров”.
Късчето плодородна суша във форма на лодка, където зреят домати, избуял е босилек и се е приютила малка беседка, е заобиколено от червена вода (съдържа и желязо, и кръв, и всичките наши ексцесии и беди). Апокалипсисът е съвсем близо – можеш до го докоснеш. Този „Ноев ковчег” не бяга от съвременните нещастия във вид на климатична, екологична и продоволствена кризи, а се приспособява към тях. На борда му има всичко необходимо за жизнения цикъл – не трябва нито да летиш, нито дори да плуваш нанякъде.
По-силен от всички метафори, както винаги, се оказва реалният живот. Пейзажистът Франк Сера, признат във Франция за майстор градинар на 2021 година, е изработил проекта си Terre de feu (в превод – изпепелена земя) от обгорели през миналото лято дървета. Тогава гореше цяла Франция – от Атлантика до южното крайбрежие. Отначало вървиш буквално по пожарище, сред дънери на изгорели дървета, а в носа те удря натрапчив траен мирис на изгоряло. Но с всяка крачка пейзажът постепенно оживява: през пепелта започват да се показват тревички, а на смяна на миналото с овъглените му стволове идва нов живот.
